Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Друго иска ли се от мен? — прошепна тя.

— Засега само да почиваш, да трупаш сили, да учиш изкуството на предводителя и да изслушваш нашите шпиони и съветници. Предстои ни упорит труд: да отблъснем гашадите, да разобличим лъжите им, да премахнем техните шпиони между нас и да внедрим повече свои шпиони. Всичко това го умеем. Не знаем обаче следващия им ход. Какви са замислите им? Как да им се противопоставим? Тези главоблъсканици се падат на тебе.

— Ами Тилан?

— Той избяга с шепа привърженици. И с онзи с отрязания палец. Тилан преживя голям позор, но умее да убеждава. Жалко, че го пощади.

„Нищо, направено от мен, не е достатъчно добро — отбеляза безмълвно Мейгрейт. — Същото както докато бях с Фейеламор.“

— Смъртта е твой занаят, не мой — остро отвърна тя.

— Така е и съм усърден в него. И ти трябва много да поработиш, ако ще водим война в Банадор или другаде.

Мейгрейт не отвърна. И на война би тръгнала, ако се наложеше, но имаше ли нещо по-плашещо от убеждението, че животът на стотици, дори хиляди ще зависи от капризите на нейния ум? И всяка грешка ще се заплаща с гибел. Нямаше сили дори да мисли за това.

Прекрасен пролетен ден в Катаза, острова-планина, който някога бе господствал над Перионско море. Кандор бе превърнал морето в свой заден двор и беше властвал над околните земи със сила и чрез търговията. Но тази скъпоценност, морето, бе пресъхнала отдавна, от нея бе останала безмерна пропаст, осеяна с хълмове и плочи от сол, с назъбени късове изстинала лава и врящи серни гейзери. Сухото море. Около него земите пустееха. Империята на Кандор се превърна в прах. Неговата несравнима крепост се бе обезлюдила за цяло хилядолетие, но смайващите кули, съградени от сплетени каменни спирали и облицовани с бели и лазурни плочи, се извисяваха същите, както някога. Сухото море беше най-бдителният им пазач.

Оранжевите лъчи на слънцето струяха през откритите прозорци и превръщаха всяка прашинка в искрица чисто злато. Приятен ветрец подмяташе прашинките в игрив танц на безгрижно блаженство. Но хората в най-високо разположената зала на Голямата кула нямаха сили да им се радват. Стълкновението с Рулке ги бе съсипало, въпреки привидната ми победа. Избликът на възторг от съвместния им отпор и надмощието се бе изпарил. Предсказанието на Рулке и наглата самоувереност, с която им бе избягал, ги лиши дори от помен на въодушевление.

А и крайното отчаяние, с което прибягнаха до всичко достъпно им в Тайното изкуство, започваше да иска своята разплата. Само у Шанд мъждукаше следа от жизненост, но и на него му идеше да се хвърли през прозореца. „Рулке е на свобода!“ Каква полза да се напъват отсега нататък?

Каран и Лиан бяха изчезнали незнайно накъде през портала, който пък мъртвееше, по-инертен и от каменен отломък. Единствен Тенсор можеше да го възстанови, но сега доблестният ааким лежеше сгърчен и смазан на носилката. Очите му бяха като цепки в подутото лице и зяпаха немигащо в тавана. От време на време гърч раздрусваше тялото му.

„И пак не защитих Каран“ — упрекваше се Шанд. Огледа другите, пръснати из залата. Твърде зле бяха пострадали. Значи му предстоеше много работа. Може би така щеше да се залиса и да пропъди за малко отчаянието.

Игър се бе проснал на пода, дълъг като върлина. Черни кичури лепнеха по лицето му. Бе облян в пот, гърдите му свиреха от усилието да поемат повече въздух.

— Селиал се нуждае повече от помощта ти — изгъгна той, щом Шанд хвана ръката му.

Тя се присвиваше на стъпалата пред натрошената врата и сякаш искаше да се отърве от живота, в който не бе постигнала нищо достойно. Шанд понечи да я вдигне, тя обаче изстена жално, сви се на кълбо в нишата и обгърна с ръце главата си. Духът й бе сломен — не бе събрала смелост да се опълчи навреме на Тенсор и сега навсякъде виждаше последствията от това. Едва ли щеше да се опомни някога.

Шанд припряно се премести при следващия пострадал, за да приключи по-скоро тук. Хиляда стъпала по-надолу лежаха Малиен и Талия. Какви ли мъки търпяха?

Огромният чернокож воин Осейон наглед беше невредим. Не владееше магии и не бе опустошен от участие в битката на чародеите, но май беше зашеметен и не желаеше друго освен дълъг сън.

Шанд се наведе над Мендарк. Магистърът го отблъсна и се изправи без помощта му. И той страдаше като останалите, но се владееше толкова добре, че Шанд трудно долови болката му. Магистърът не бе загубил волята си.