Михаел Енде - Приказка без край

— Златин! — повтори Атрею с благоговение. — Дано да съм достоен за Съкровището. Кога да тръгна?

— Веднага — отвърна Кайрон. — Никой не знае колко дълго ще трябва да търсиш. Възможно е още сега всеки час да е фатален. Сбогувай се с твоите родители, братя и сестри!

— Аз нямам родители — отговори Атрею. — И майка ми, и баща ми са били убити от бизон скоро след като съм се появил на този свят.

— А кой те е отгледал?

— Всички жени и мъже на племето. Затова ме нарекоха Атрею, на Свещения език това означава Син на всички.

Никой не би могъл да разбере по-добре от Бастиан какво означава това. Макар че баща му беше все пак жив, а Атрею нямаше ни баща, ни майка. Затова пък Атрею бе отгледан от всички мъже и жени на племето и бе Син на всички, а той, Бастиан, всъщност си нямаше никого, да, той бе Ничий син. Все пак Бастиан се зарадва, че нещо го свързва с Атрею, защото иначе между тях не съществуваше особена прилика както по отношение на храбростта и решителността, така и на телосложението им. И все пак и той, Бастиан, беше тръгнал по следите на неизвестното и не знаеше нито къде ще го отведе това пътешествие, нито как ще завърши.

— Тогава е по-добре да тръгнеш, без да се сбогуваш — рече старият кентавър. — Аз ще остана и ще им обясня всичко.

Лицето на Атрею се изостри и придоби още по-решителен вид.

— Откъде да започна? — попита той.

— Отвсякъде и отникъде — отвърна Кайрон. — Отсега нататък ти си сам и така ще бъде, докато дойде краят на това дълго търсене, независимо как ще свърши то.

Атрею кимна.

— Сбогом, Кайрон!

— Сбогом, Атрею! И… на добър час!

Момчето се обърна и понечи да излезе от шатрата, но кентавърът го повика отново. Когато те се изправиха един срещу друг, старият положи двете си ръце на раменете му, погледна го в очите и с усмивка, свидетелстваща за уважението му, каза бавно:

— Мисля, че почвам да разбирам защо изборът на Детската царица е паднал върху теб, Атрею.

Момчето леко сведе чело и бързо излезе.

Отвън пред шатрата стоеше Артакс, неговият кон. Той беше петнист и дребен като дивите коне. Краката му бяха набити и къси, но това не му пречеше да бъде най-бързият и издръжлив кон нашир и надлъж. Все още беше със седло и юзда, тъй като се бе върнал от лова с Атрею.

— Артакс — прошепна Атрею и го потупа по врата. — Трябва да тръгваме. Трябва да отидем далече, много далече. Никой не знае дали ще се върнем и кога ще стане това.

Кончето кимна с глава и тихо изпръхтя.

— Да, господарю! — отговори то. — А какво ще стане с твоя лов?

— Ние отиваме на много по-голям лов — отвърна Атрею и се метна на седлото.

— Стой, господарю! — изпръхтя кончето. — Ти забрави оръжията си. Нима ще тръгнеш без лък и стрели?

— Да, Артакс — отвърна Атрею. — Аз нося Сиянието и не бива да съм въоръжен.

— Така ли! — възкликна кончето. — И накъде ще тръгнем?

— Накъдето поискаш, Артакс — отвърна Атрею. — От този момент ние започваме Голямото търсене.

С тези думи те полетяха в галоп и тъмнината на нощта ги погълна.

По същото време на едно съвсем друго място във Фантазия се случи нещо, което никой не видя и за което не подозираха нито Атрею, нито Артакс, та дори и Кайрон.

Сред едно далечно поле нощната тъма се скупчи в грамадна призрачна фигура. Мракът се сгъсти така, че в непрогледната нощ от полето изплува огромно черно тяло. То все още нямаше ясни очертания, но вече беше стъпило на четирите си лапи и в очите на мощната му космата глава проблясваше зелен огън. Ето че чудовището надигна муцуна и започна да души. Дълго стоя така. После изведнъж май долови миризмата, която търсеше, защото от гърлото му се разнесе мощен тържествуващ рев.

Призрачното създание се втурна да бяга. Препускаше с големи безшумни скокове из беззвездната нощ.

Часовникът на кулата удари единадесет. Сега започваше голямото междучасие. От коридорите ехтяха виковете на децата, които тичаха надолу към училищния двор.

На Бастиан, който все още седеше по турски върху гимнастическите дюшеци, му бяха изтръпнали краката. Нали не беше свикнал. Той се изправи, взе закуската и една ябълка от чантата си и започна да ходи напред-назад из склада. По краката го боцкаха хиляди иглички, но постепенно изчезнаха.

После се покатери на козата и я възседна. Представи си, че е Атрею, който галопира с Артакс в нощта. Облегна се върху врата на кончето си.

— Дий, бягай, Артакс, дий! Дий! — завика той.

После се сепна. Твърде непредпазливо беше да вика така високо. Ами ако някой го е чул? Той изчака малко и се ослуша. Но до ушите му долиташе само многогласната глъч от училищния двор.