Михаел Енде - Приказка без край

Той беше от животните, които в по-стари времена са били наричани кентаври. До кръста имаше човешки вид, а надолу — тяло на кон. Но Кайрон беше от тъй наречените черни кентаври. Дошъл бе от много далечен край, разположен някъде на юг. Човешката част от тялото му беше с цвета на абаносово дърво, само косата и брадата му бяха бели и къдрави, а конското му тяло бе на ивици като при зебрите. Той носеше странна шапка, оплетена от тръстика. Около врата му висеше на верижка голям златен амулет, на който бяха изобразени две змии, светла и тъмна, захапали една на друга опашките си и образуващи елипса.

Бастиан спря да чете от изненада. Той затвори книгата, като преди това предвидливо пъхна пръста си между страниците, и още веднъж внимателно разгледа корицата. Та там също имаше две змии, захапали опашките си и образуващи елипса! Какво ли означаваше този странен знак?

Нямаше жител на Фантазия, който да не знае какво представлява този амулет. Това беше знак, че Детската царица е възложила някому задача и той може да действа от нейно име, все едно че тя е с него.

Говореше се, че амулетът дава тайнствени сили на онзи, който го носи, макар никой да не знаеше точно какви. Името му беше известно на всички — ЗЛАТИН.

Мнозина, които се страхуваха да произнесат това име, го наричаха Съкровището или пък Амулета, или чисто и просто Сиянието.

Следователно и книгата носеше знака на Детската царица!

Вълна от шепот премина през залата, чуха се и възгласи на учудване. Отдавна не се беше случвало Съкровището да бъде поверено някому.

Кайрон тропна няколко пъти с копита, докато вълнението затихне, и после каза с плътен глас:

— Приятели, не се чудете прекалено много, аз само за кратко време ще нося Златин. В случая съм само преносител. Скоро ще предам Сиянието на по-достоен от мен.

В залата настъпи гробна тишина.

— Не искам да се опитвам да смекчавам с красиви думи поражението ни — продължи Кайрон. — Всички ние сме безпомощни пред болестта на Детската царица. Известно ни е само, че с тази болест дойде унищожението на Фантазия. Не знаем нищо повече. Дори и това, дали изобщо е по силите на лекарското изкуство да я спасим. Но е възможно — и аз се надявам, че никой от вас няма да се обиди, ако кажа открито, — възможно е ние, събраните тук, да не притежаваме достатъчно знания и достатъчно мъдрост. Това дори е последната и единствена моя надежда — дано нейде в този безграничен свят се намери същество, което е по-мъдро от нас, което да може да ни даде съвет и да ни окаже помощ. Но съвсем не съм сигурен дали е така. Където и да се крие възможността за спасение, едно е ясно — нейното търсене изисква следотърсач, който е в състояние да открива правия път и в безизходицата, който не бяга от опасности и трудности, с една дума — нужен е герой. И Детската царица ми назова името на този герой, комуто поверява своя и нашия жребий — той се казва Атрею и живее в Тревното море зад Сребърните планини. На него ще предам Златин и ще го пратя да търси спасение по света. Сега вече знаете всичко.

След като каза това, старият кентавър изтрополи и напусна залата.

Останалите се спогледаха объркани.

— Как се казваше този герой? — попита един.

— Атрею или нещо от този род — отговори друг.

— Никога не съм чувал за него — каза трети.

И всичките четиристотин деветдесет и девет лекари поклатиха загрижено глави.

Часовникът на кулата удари десет. Бастиан се учуди колко бързо беше минало времето. В клас часовете сякаш продължаваха цяла вечност. Там сега имаха история при господин Дрьон. Той беше слаб, вечно намусен мъж, обичаше да прави Бастиан за смях на всички, задето не помни годините, в които са станали разни битки, рождените дати и времето, през което са управлявали някакви си хора.

Тревното море се намираше зад Сребърните планини и беше на много, много дни път от Кулата от слонова кост. Става дума за една прерия, която беше толкова обширна, необятна и равна, че приличаше на море. Сочна трева растеше на човешки бой и когато духнеше вятър, тя се разлюляваше на вълни и започваше да шуми като вода.

Хората, които живееха там, се наричаха Тревните хора или Зелените кожи. Те имаха синкавочерни коси, които дори и мъжете носеха дълги, а понякога хванати и на плитка; на цвят кожата им бе тъмнозелена с кафеникав оттенък — като на маслина. Водеха извънредно скромен, суров и тежък живот, а децата си — и момчетата, и момичетата — възпитаваха да бъдат смели, великодушни и горди. Те трябваше да се научат да понасят зной и пек, студ и големи лишения и да доказват своята храброст. Това бе необходимо, защото Зелените кожи бяха хора ловци. Всичко, което им беше нужно, за да живеят, те или произвеждаха от коравата, жилава прерийна трева, или го получаваха от пурпурните бизони, които преминаваха на грамадни стада през Тревното море.