Мартин Еймис - Дом за свиждане

По-добре да опиша чичо ти още сега, да те подготвя за бурята, която ще затрещи след по-малко от страница. В асиметриите на лицето му имаше нещо селско, дори троглодитско; всичките му черти бяха сглобени както дойде, като че ли на тъмно. Даже ушите му сякаш принадлежаха на различни мъже. Моят нос може иначе да е всякакъв, но безспорно е нос, а пък този на Лев беше само издатък. Зърнеше ли го в профил, човек почваше да се чуди и вижда брадичка или адамова ябълка. Освен това като дете беше нисичък, мършав и болнав — пелтечещ пикльо с дебели цял пръст очила. Имаше само усмивката си (сред цялото безобразие на лицето му светеха зъбите на красива жена) и изразителните си сини очи, очите на интелигент. Определено интелигент.

— Не се обръщай — ти казах. — И като се обърнеш, не показвай колко се радваш да видиш батко си.

Той се изправи; отдалечи се, после свърна обратно към мен. За миг леко вглъбеното му, самодоволно изражение ми се стори съвсем непонятно; а предвид обстоятелствата — абсолютно безумно. След затвора и транспортирането мнозина новодошли бяха вече побъркани и аз се опасявах, че и брат ми е полудял.

— Познай какво ми се случи — рече той.

— Арестуваха те — казах аз търпеливо.

— Не. Всъщност да. Ама не. Ожених се.

— Поздравления — кимнах аз. — Значи все пак си изчука Анюта. Или Олга?

Той не ми отговори. Виждам очите му — очи на староверец. Част от него е някъде другаде и танцува самичка. Очевидно е извършил някакъв голям любовен подвиг, спечелил е големия шлем на любовта. На теб случвало ли ти се е, Винъс? Багрите на деня изведнъж се превръщат в сенки. И знаеш, че ще помниш този миг до края на живота си. Регистрирайки мощно свиване на сърцето, казах само:

— Не Зоя.

— Зоя — кимна Лев.

— … Лайно мръсно — казах аз. И се махнах от него, отидох на двора.

Не след дълго, докато се тътрузех, свивах се и се изправях, клатех глава и си скубех косите, аз усетих как той тръгва в крачка, до мен.

— Съжалявам. Недей ме намразва. Толкова съжалявам.

— Да бе, да — обърнах се аз. И с отработената жестокост на големия брат (провлачвайки думите до едва ли не четирисричен въпрос), казах: — Ти ли?

Задържахме дъха си и отправихме поглед към сектора. И какво да видим? В разстояние на три минути скот преследваше кучка с окървавена кирка в ръка, прасе блъскаше методично паднал на земята фашист, мързелива змия си окастри пръстите на едната ръка, група скакалци метнаха един стар лайнояд на бунището за компост, а накрая една пиявица със стърчащи под прав ъгъл поразени от скорбута зъби се опитваше въпреки всичко да си сдъвче обувката.

Казах го шепнешком: Лев и Зоя са се оженили. Ако мога да надживея това, значи няма никога да умра.

— Не, братко, няма никога да умреш.

Въздъхнах героично и добавих с ясен глас:

— А ти можеш да преживееш това. А сега и ще трябва.

Когато даден мъж категорично въздига една-единствена жена „над всички останали“, можете да сте сигурни, че се имате работа с женомразец. Така той е свободен да мисли, че останалите са плява. И какво съм аз значи? Вече си изконсумирана своя дял руски романи: появи ли се нов герой, начаса научаваш всичко нужно за дядо му. Абсолютно разсейване, при това сексуално по смисъл. Така че направи си услуга, вземи от бюрото ми снимката в рамка и я гледай, докато четеш. Не желая да мислиш какъв съм сега. Искам да мислиш за онзи двайсет и пет годишен лейтенант в Деня на победата.

Слушай. В следвоенна Русия всичко бе дефицитно, дори хлябът. Всъщност в следвоенна Русия имаше страшен глад, от който измряха още два милиона. Имаше и дефицит на мъже. Е, не стигаха и жените (и децата, и старите хора), но дефицитът на мъже беше толкова страшен, че Русия така и не се окопити от него: разликата сега е към десет милиона. След войната в Русия беше покваряващо приятно да си мъж, при това хубавец-фронтовак (и раняван), особено пък ако вече си покварен, какъвто бях аз. Не отричам, че с жените постъпвах най-безсрамно, безскрупулно и вероломно; солипсизмът ми граничеше със злонамереност. Поведението ми вероятно не е трудно за обяснение: през първите три месеца на 1945-а година изнасилих всичко живо по пътя си из това, което скоро щеше да стане Източна Германия.

Ех, да можех да преобърна западния ти поглед, западното ти сърце. Руските войници изнасилваха всички германки на възраст между осем и осемдесет, беше писал един очевидец. Беше армия от изнасилвачи. И, да, аз вървях с тази армия от насилници. Можех да търся сигурност в множеството, да се изгубя сред себеподобни; та известно е, Винъс (прочети „Полицейски батальон 101“), че почтените немските учителки почти без изключение предпочитали целодневно да стрелят по жени и деца, вместо да понесат последствията от евентуална молба за преместване. Не ги чакало никакво официално наказание, нито фронтът, нито даже формална немилост; само няколко дни неприязън от страна на колежките — да им кажат по нещо накриво, да ги блъснат на опашката за обяд. Тъй че видиш ли, Винъс, група себеподобни могат да те накарат да направиш всичко, при това всеки ден. В насилническата армия всички до един изнасилваха. И полковниците, и те. И аз също го правех.