Мартин Еймис - Дом за свиждане

— Знаеш ли на какво ми приличаш, докато си край нея?

Лев изрече това, стори ми се, с непресторена злоба. Току-що бях отказал да играя шах с него, пропъждайки разсеяно с ръка всички подобни фриволности. Тъй че се приготвих за всичко.

— Ще ти кажа на какво ми приличаш. Ако искаш.

По отношение на жените той бе по-напреднал и далеч по-усърден, отколкото бях аз на седемнайсет години. И приятелите му също. Пък и жилищният дефицит бе донякъде облекчен от недостига на хора; имаше малко повече място и въздух — макар че никога не бях сигурен докъде стига Лев в промеждутъците на усамотение с всевъзможните Ада и Олги… Темпото на века се усилваше, или поне се опитваше. Не можем да видим себе си в историята, ала въпреки всичко сме в нея; а след Първата световна война, революцията, терора, глада, гражданската война, поголовния глад, новия терор, Втората световна война и поредния глад човек имаше чувството, че промяна не може да няма. Всеобщото недоволство възприемаше следната форма: всички се оплакваха от всичко. Всички чувствахме, че животът трябва да се промени. Но държавата се усети какво усещаме и животът не се промени.

— Добре — казах аз. — На какво ти приличам?

На лицето му се изписа изражение хем познато, хем плашещо — фокусирано, насмешливо и леко свирепо.

— Приличаш на Вронски, когато започва да се мъкне след Анна. Като умно куче, което знае, че е сторило нещо нередно.

Предавам говора на Лев по нормалния начин, но на практика той пелтечеше. Това прозата трудно може да го предаде. Да напишеш „к-к-к-куче“ е обидно формално. А пък и думата „запелтечи“ доста бледо отразява случващото се с Лев. Все едно той изведнъж губеше способността си да говори и даже да диша. Първо стягането, блесналата самоненавист, после нослето се вирваше и борбата започваше. В мигове като този Лев не бе в най-добрата си форма — главата отметната, ноздрите сякаш ококорени, като чифт настойчиви очи. Ако някой заеква, ти си длъжен да стоиш и да гледаш. Няма как да извърнеш глава.

— Да, боя се, че си точно такъв — рече той и изгаси цигарата си. — Пък и все едно. Тя си има приятел.

— Знам — отвърнах. — Ще изчакам да скъсат.

— Точно тъй — заключи със задоволство той (като че ли потриваше длани). — На това ми приличаш. Псе, което си чака пердаха.

Брат ми рано пропуши. Рано започна да пие, по жени рано тръгна. Хората в Русия все по-рано се захващат с всичко. Времето не достига.

Всички вечно обсъждаха странната светлина в погледа на лайноядите — специфичния блясък. Бях стъписан, когато видях в него кокетство и особена женственост. Като влажно-искрящия поглед на непредсказуема лелка, която е подпийнала на Великден и се кани да последва някакъв неразумен импулс — да те млясне, натисне, пощипне… Потаен и съзаклятнически, лайноядският блясък има нещо да каже и нещо да пита. Аз прекрачих някаква граница, казва той. И те пита: защо не опиташ и ти?

С Лев стояхме сред тях, лайноядите, пред залостената врата на кухнята в мрак и ситен дъждец. Капчиците не падаха, а се носеха в атмосферата като юлските мухи и комари. Първият му ден преваляше и аз бях избрал това място за разговора, който непременно трябваше да проведем. Лайноядите се изправяха и люлееха под самотната крушка, в очакване от задния прозорец да лиснат последните кофи. По това време прасетата рядко се вясваха да ги безпокоят, тъй като никакъв бой не можеше да откъсне лайноядите от помията. Явно имаше твърде малко физическа болка там, където живееха, отвъд границата, която бяха прекрачили.

Дори класата на лайноядите се делеше на два ешелона. Някои ги презираха, даже себеподобните им. Викаха им „четириногите“… Скъпа, изреждам ти тези детайли — всички тези подробности за рендосване и изшкурване, за гладуващи хора, които падат на колене, за да ближат помия — защото искам да поразмислиш върху тяхната странност. Безразборно насилие, смайваща деградация: всичко това е изключително странно.

— И защо е такава тъмница — рече той. Бе оплакване, не въпрос. Опитен географ като Лев знаеше идеално защо тук е такава тъмница. — Януари в Полярния кръг — добави той. — Слънцето ще изгрее през март. Какво мога да сторя, братле? Какво мога да сторя?

Бях готов за това. Мнозинството фашисти, получили десетгодишни присъди през 1937–1938-а, през 1947–1948-а бяха арестувани наново по азбучен ред и наново осъдени. И всички изглеждаха като Лев. По-стари, по-слаби, по-запуснати — и все пак същите като Лев, попримигващия интелигент с безнадеждните си обувки (една с друга несходни, но и двете надъвкана маса от разнищено въже и автомобилна гума), с половинката книга и окъсаното лятно сако. И все кътаха пукнатите си очила. Новите фашисти обаче бяхме служили пет години в Червената армия. За нас лагерът беше просто нова доза война с една стряскаща разлика. Бяхме водили битки с фашистите — нашите врагове. А сега ни се казваше, че сами сме фашисти, затова ни наказват с арест и каторга. Бяхме станали врагове и трябваше да бъдем захвърлени през рамото на света. Забелязал съм, че ти и твоят кръг проявявате голяма търпимост към склонността на хората да се жалват, затова ще добавя и следното: трудно бе да забравя как се беше обърнало всичко, тъй като от октомври до май раната от войната ме наболяваше от студа. Ала стига съм се самосъжалявал. Аз не бива да бъда сълзлив. Но и друго не бива да бъда — издръжливецът, мъченикът. И не бива да бъда сериозен. Е, това е по-трудно. Американците са сериозни, руснаците също, като ги прихване. Предпочитам духовитите нрави, сбръчканите ироници от северозападния край на Евразийското плато.