Добре знаем какви са травмите от едно изнасилване за жертвата. Но, естествено, никой не го е грижа какви са травмите за насилника. Да речем, странният резонанс на посткоиталната тъга; няма друго животно, по-печално от него… Вече схващах и по-дългосрочните следствия. Те приемаха следната форма: вече не успявах да видя жените в тяхната цялост. Зоя бе благословена с изключителен сбор от физически дарове; аз според обичая си трябваше да ги раздробя: да постъпя с тях както Марвъл — със свенливата си господарка (нали помните, че дори и гърдите й ги описва една по една), да я транжирам върху мраморната плоча и на всяко парченце да бодна знаменце и цена. Така правех по принцип. Но, накратко: за разлика от „всички други“ Зоя си оставаше неделима. Това беше нейна основна черта. Всяко действие я въвличаше цялата. Когато вървеше, всичко по нея се люлееше. Когато се смееше, всичко се тресеше. Кихнеше ли — сякаш нищ не беше изключено да се случи. А когато говореше, спореше и възразяваше, тя опираше лакти на масата и седяща, въртеше снагата си в източен танц на пререканието. Неизбежно се питах какво ли друго прави така, с цяло тяло. С нея бяхме съседи и колеги в Техническия, в Института по системите, където тя учеше в еврейския поток. Аз бях на двайсет и пет, Зоя беше на деветнайсет, Лев, за Бога, още ходеше на училище.
Майка й, старата Естер най-редовно я пращаше да носи дребни лакомства на скрофульозния равин, който неспирно се молеше на смъртния си одър в мазето под апартамента ни. А едничкият начин да стигнеш дотам, бе да минеш през партера и да слезеш по витата стълба пред нашата кухня. Железните стъпала често биваха заледени и след няколко инцидента тя неохотно поддаде пред войнишката ми настойчивост да я водя дотам за ръка. Всъщност никак не стъпваше здраво и го знаеше; много по-късно Лев разбра, че й липсвали разни пространствени импулси, понеже като бебе не умеела да пълзи… На вратата към мазето винаги ми изпращаше благодарна усмивка, а пък аз все се чудех каква беше тази сила, дето ме спираше да я взема в прегръдките си или даже да срещна погледа й; ала силата се усещаше, при това доста твърдо. „Обади ми се, като решиш да се връщаш“ — казвах аз. Но тя никога не ме викаше. Като я гледах, понякога имах чувството, че се качва по стълбите на четири крака. Сетне, една вечер, чух гласа й, продран и отчаян, да ме вика по име. Излязох и поех изненадващо топлата й ръка.
— Божичко — казах най-горе. — Стори ми се, че аз ще се хлъзна.
Тя се усмихна стръвно и рече:
— Трябва да си планинска коза, за да се качиш тук.
Засмяхме се. С мен бе свършено.
Да, Винъс, в този миг безнадеждната ми възхита се превърна в скоротечна любов, а на мен ми се струваше чест. Имах всички трубадурски симптоми; не ядях и не спях, всеки втори дъх беше въздишка. Помниш ли стария Монтеки от „Ромео и Жулиета“: Далеч от светлината се промъква към къщи натежалият ми син. Такъв бях и аз, натежал, смайващо натежал. Тази тежест усещаш, когато си се борил цял час за живота си в анархично море, а пък после вълната те изхвърли на пясъка и усещаш мощно теглене откъм центъра на земята. Всяка сутрин се чудех как леглото ми ме удържа. Пишех стихове. Бродех нощем. Стоях в сенките срещу дома й в дъжд, в сугращица или (най-добре) в гръмотевична буря. Ако щорите бяха вдигнати, знаех, че ще дочакам да ги спусне.
Веднъж зърнах един мъж да се обляга на перваза й; мишниците разголени нагло, шията му изпъната. Да, изпитах и ревност, и какво ли не още, но и остра възбуда. Да, да. Страдах и се чумерех, ала моята страст беше неизменно и готически плътска. Признавам си още, че въпреки съмненията си бях дълбоко впечатлен от историята с промивките. Бях привикнал към някаква схема — непохватното ровене в полусмъкнати дрехи, мърляви компромиси между бедрата и последващо мрънкане; това се разиграваше по стълбища, ъгли и разрушени от бомбите сгради — или пък на килима или опрени на някоя маса с куп роднини, залепени о заключената врата. „Облекчаването“ с уста — времетраене трийсет секунди по неволя бе станало предпочитана форма на секс. Споменавам последното си наблюдение (да, вулгарно, ала не и безпочвено) с образователна цел, тъй като то показва как и в своите най-интимни моменти жените бяха подвластни на социоикономическата действителност. През годините след войната нямаше жена да не гълта. Ни една.
Без извивките на ентусиазма сексът беше въпрос на принуда: моята мрачна настойчивост, тяхното колебливо покорство. Ала в куличката на Зоя с вещерския й покрив като щипка за свещ ни очакваше нещо по-футуристично от женското примирение и дори женската самозабрава. Женска похот.
Читать дальше