Мартин Еймис: Дом за свиждане

Така беше разделена властта в нашата ферма. Най-отгоре седяха прасетата — класата на разсилните надзиратели и чиновници. След тях идваха урките — обозначени като „просоциални елементи“, те имаха статут на довереници и при това не работеха. Под урките бяха змиите — информатори, по един на всеки десет, а под тях бяха пиявиците, разните буржоазни престъпници (осъдени за фалшификации, злоупотреби и прочие). Там до дъното на пирамидата бяха фашистите: контрите, осъдените по член 58-и, враговете на народа и политическите затворници. После идваха скакалците: разните малолетни престъпници, малките калибани — копелета на революцията, безпризорността и терора, диви сираци на съветския експеримент. Без абсурдните си протоколи и норми урките биха били също като скакалците, само че по-големи. Скакалците нямаха никакви норми… И накрая най-долу бяха лайноядите, изхабени, обречени; те не можеха повече да работят, нито можеха да понасят болките на глада, тъй че немощно бродеха край помията и боклука. Също като брат си, аз бях „социално вражески елемент“, политически, значи фашист. Нужно ли е да казвам, че не съм бил фашист? Комунист бях. И останах такъв чак до ранния следобед на първи август 1956-а. Освен всичко останало във фермата имаше и животни, истински животни. Кучета.

Гражданската война на урките беше следствие от опита на Москва да подкопае властта им и тяхната леност. Политиката беше да бъдат издигнати още по-нависоко: да им бъдат отпуснати (срещу известни задължения) сходни с тези на разсилната класа привилегии и заплати. Кучките бяха урки, които искаха да се превърнат в прасета: скотовете бяха урки, които искаха да си останат такива. Отначало войната ни се струваше благоприятна за нас. Най-сетне урките имаха с какво друго да запълват нескончаемото си свободно време, вместо да тормозят „фашистите“, тяхното най-любимо занятие. Но войната между скотовете и кучките вече излизаше извън контрол. След като изгубиха монопола си върху варварството, прасетата почнаха да се държат още по-варварски. Във въздуха витаеха бяс и сляпо насилие, което започваше да ни се струва почти абстрактно.

Винъс… Помниш ли колко беше разочарована от крокодилите в зоопарка — „ама гущерите не мърдат?“ Представи си онова полусънно спокойствие, гадната неподвижност. После плясък, мигновена конвулсия, и след около половин секунда единият от крокодилите лежи в ъгъла вкочанен, полумъртъв от шока и без горна челюст. Ето каква беше войната между скотовете и кучките.

Вече мога да говоря уверено за Москва и за нейните „политики“, тъй като по-нататък разбрах доста неща. Но тогава представа си нямахме какво всъщност се случва. Никога нямахме представа какво всъщност се случва.

Първият ден на Лев (той щеше да го прекара сред медици и разпределители) беше месечният ни ден за почивка.

Приближих се зад него на двора. Той стоеше на нисък каменен зид там, където навремето беше имало кладенец, коленете му стиснати, раменете прегърбени. Къташе пукнатите си очила и се опитваше да повярва на очите си.

И какво виждаше? Най-неправдоподобен беше мащабът — причудливото пространство, сред което се помещаваше всичко. В полезрението му имаше пет хиляди души (а встрани и напред, и зад него бяха още дванайсет пъти по толкова). Щом привикнеш с това, схващаш и очевидния факт, че живееш в нещо като военна база, събрани от адски мизерстваща лудница. Или адски мизерстваща болница. В носа и устата ти нахлуваше влажния въздух на лагера, на Норлаг, а зад него — още пресния цимент на току-що построения арктически град, монументалното съзъбие на Предпосилов. А накрая трябваше да приемеш и проумееш непрестанната превъзбуда, лудия танц на клечовците — нервният бяс на зоната.

Не се обръщай, Дмитрико, казах аз.

Никога повече нямаше да го наричам така. Не беше време за умалителни. Това време така и не дойде… Лагерен отговорник, позволил двама души от едно и също семейство даже да се спогледат, камо ли да се заговорят (камо ли да съжителстват близо десет години), би търпял наказание за престъпно нехайство. От друга страна, нямаше нужда да бъдем майстори на двойствеността, за да не ни разкрият. Бяхме полубратя с различни фамилии, при това никак не си приличахме. С две думи: баща ми Валерий беше казак (напълно разказачен през деветстотин и двайсета, когато съм бил на годинка). А пък Дмитрий, бащата на Лев, беше богат селянин или кулак (надлежно разкулачен през трийсет и втора, когато Лев бил тригодишен). Гените на бащите ни доминираха: аз бях метър и деветдесет, с гъста черна коса и остри черти, а пък Лев…