Мартин Еймис: Дом за свиждане

Надзирателят пристъпи напред и ми посочи с пушката да тръгна по пътеката пред него. От другата страна, също тъй охранявана, се задаваше снаха ми. Тази нейна походка, прословутото й наперено полюляване — то въртеше света.

Междувременно вече течаха петте седмици на полярното лято. Сякаш през юли природата се събуждаше и си даваше сметка колко нелюбезно е пренебрегвала гостите си; след което, естествено, прекаляваше. Имаше нещо припряно и истерично в цялата й бутафория: слънцето с циферблата нагоре, неотлъчно вторачено в нас; червеният килим от диви цветя с пищни, но дразнещи багри, от които очите сърбяха; и възторжените комари с размери на колибри. Продължих да вървя под мрежата от мушици, папатаци и дребни буболечки. Спомням си, че над нас висеше огромен блестящ облак; краят му беше като леко сдъвкан, сякаш всеки момент щеше да се разпадне на парцали или стружки дъжд.

Нощта на 31 юли 1956 година: нощ на криза и кулминация… Какво правих тогава?

Първо, кафенето на граф Кшищов. В кафенето на граф Кшищов процедирахме ето така: мъчейки се да сдържа смеха си, Кшищов идва при теб с чаша черна, гореща помия; мъчейки се да сдържаш смеха си, ти я пиеш. Впрочем Кшищов ми каза, че от осем часа в столовата ще има лекция за Иран. Лекциите за чужди страни, и особено географски съседи, бяха винаги популярни (за „Маорите в Нова Зеландия“ трудно би се намерила публика, ала за Финландия и Монголия ще е тъпкано). Така беше, защото описанието на живота оттатък границата придаваше плът на фантазиите за бягство. Мъжете седяха с премрежен поглед, сякаш гледаха екзотична танцьорка. По аналогични причини най-успешната досега постановка беше сборен спектакъл от два треторазредни, неизвестни фрагмента със заглавия „Трима ленивци“ и „Кедрил Лапача“. Толкова се хареса, че се играеше почти всеки месец, а ние с Лев трябваше да се блъскаме, за да влезем, както впрочем и всички останали. Ах, култът към „Тримата ленивци“ и „Кедрил Лапача“… Но онази нощ исках да избегна възбудата. Трябваше ми по-скоро някой лек антидепресант. Затова се обадих на Таня.

Лагерът ни беше на смесено обучение от петдесет и трета, когато разделителната стена беше срутена, та сега много от нас си имаха приятелки. Измисляхме им най-различни прозвища (както и те на нас: „моят възлюбен“, „скъпият“, „моят Тристан“, „моят Дафнис“), и човек се познаваше по това как наричаше своето момиче. „Моята Ева“, „моята богиня“ или дори „жена ми“ издаваха романтика; по-неделикатните използваха множеството варианти на „копулация“ плюс всички възможни синоними на „вулва“. Но макар и да имаше истински връзки (бременности, аборти, дори бракове и разводи), някъде към деветдесет процента от тях бяха напълно платонични. Поне моята със сигурност беше такава. Таня беше фабрична работничка, нейното престъпление не бе политическо. Таня беше от „тройните“. Три пъти се беше провинила; три пъти беше закъсняла за работа с по двайсет минути. Не чак толкова нежно, както звучи на пръв поглед, аз я наричах моята „Дулсинея“: като дамата на Дон Кихот, тя беше общо взето продукт на въображението ми.

Любовта между двама затворници може да бъде изключително чиста. Всъщност в робския архипелаг имаше огромни количества невъзможна любов, забранена любов. Вричания, годежи, ръце, сплетени под бодливата тел. Веднъж в преходен лагер видях спонтанна масова сватба (със свещеник) на тълпи от съвсем непознати затворници, които после бяха разделени наново и разпратени в противоположни посоки… Моята работа с Таня беше земна и с практическа насоченост. Просто бях открил, че да имам за кого да се грижа, за кого да мисля, стяга волята ми да оцелея. И това беше всичко.

Тази нощ срещата ни не беше успешна. В лагера бе аксиома, че жените са по-силни и по-издръжливи от мъжете. Те ни жалеха и обгрижваха като майки. И ти също би ни жалила и обгрижвала. Мръсотията ни, парцалите, бавното ни изпадане в безнадеждна запуснатост… Те бяха по-силни от нас, но заплащаха тази сила с пълното изпаряване на женската си същност, до последната капка роса И корова я, и бик, бе написала поетесата в лагера, я и баба, и мужик. Не си, скъпа, ни едното, ни другото. Вече няма производство на хормони. Същото се отнасяше за мъжете. Всички клоняхме наникъде.

Обичайно успявах да извикам у Таня малката сладуранка, каквато сигурно е била едно време на свобода. Но онази нощ, докато стояхме цял час по пъновете на поляната зад болницата, не можех да почувствам нищо повече от една безсърдечна фиксация. Бях се втренчил в устата й. Тя напомняше йероглиф, издълбан по стените на архетипния карцер от комиксите и илюстрациите на епичните затворнически романи от деветнайсети век: хоризонтална линия, оразмерена от шест драснати вертикала, с които отмяташ още седмица от присъдата. Единственият подобен на желание импулс, който Таня събуждаше у мен, беше беглият порив да изям копчетата на ризата й, които бяха направени от кръгчета сдъвкан хляб. А, да: шкурката на зачервените й бузи ме караше да копнея за кора портокал. Седем дена по-късно я извозиха. Беше колкото теб. На двайсет и четири.