Мартин Еймис: Дом за свиждане

Полунощ дойде и замина. Прибрах се. Когато влезеш в лагера, седемте смъртни гряха се подреждат в нова конфигурация. Старите ти залози в свободата, гордостта и скъперничеството заминават на вятъра, заменени от разюзданите, блеснали с неподозирани очарования натрапливости на онези два, за които не си и помислял — лакомията и леността. Докато съзнанието ми патрулираше пред Дома за свиждане, където Лев лежеше с жена в женски образ, аз лежах сам с трите останали гряха — похотта, завистта и гнева.

Покрай мен се разнасяше лекият, но задружен шум от сърбане и примляскване. Би могъл да звучи насърчително мръснишки, стига да не разбираш на какво се дължи. Но аз знаех. Този шум го издаваха триста души, ядящи насън.

Лесен беше животът през 1956-а. Вярно, беше студено и мръсно, имаше глад и омраза, но все пак беше лесно. Йосиф Висарионович беше мъртъв, Берия беше паднал, а Никита Сергеевич беше изнесъл своя секретен доклад. И с това предизвика планетарна сензация. За пръв път съветски гражданин, при това руски вожд, бе признал грешките на държавата. За пръв път. Общо взето, и за последен, но ще стигнем и до това.

Йосиф Висарионович: познавах лицето му по-добре, отколкото познавах лицето на майка си. Мустакатата усмивка на майора-вербовчик („Ти ми трябваш“) и след нея — жълтите, злопаметни, вбити в планината очи, дето сякаш надзъртат от сенките на някоя канара или процеп.

Ти му трябваш, но той не ти трябва. Използвам „правилната форма“, Винъс, собственото и бащино име, за да установя дистанция. Дълго време подобна дистанция не съществуваше. Напрегни се да си я представиш — отвратителната близост на държавата, вонята на телесата й, на дъха във врата ти, тъпо втренчения й, очаквателен поглед.

В крайна сметка е преди всичко срамно да си бил тъй съкровено изграден от подобно присъствие. От човек, който запълва небето и обкрачва моретата като Йосиф Висарионович. А аз се бих във войната, която той водеше с онзи другия, с онзи в Германия. Двамата вождове притежаваха доста общи черти: нисък ръст, лоши зъби и антисемитизъм. Единият имаше удивителна памет, другият бе истеричен, но очевидно завладяващ оратор, или поне завладяващ за онази нация по онова време.

И, разбира се, силната воля за власт. Иначе и двамата бяха доста невзрачни мъже.

„Аз не съм герой от роман“ — казва неведнъж Разумов от романа на Конрад (докато ужасната дилема се втвърдява край него) и според мен има право. Аз също не съм герой от роман. Като още милиони, с брат ми бяхме герои в една разработка по социална история от низините във века на исполинските нищожества.

Но през 1956-а животът бе лесен.

Брат ми Лев влезе в лагера през януари 1948-а (аз вече бях там), в разгара на войната между скотовете и кучките. Дойде през нощта. Разпознах го веднага, въпреки разстоянието и тълпата, защото братята и сестрите изместват определено количество въздух много по-недвусмислено от децата ни, Винъс. Детето расте, а родителят му остава неподвижен в пространството. Разликата при братята винаги си е същата.

Пушех със Семьон и Джонрийд на покрива на циментовия цех и видях Лев да чака на опашка пред дезинфекционния блок, който бе безразсъдно осветен от батерията електрически крушки с мрежи. Четирийсет минути по-късно Лев излезе на двора. Беше гол, като изключим костюма от гъст бял препарат, с който ни пръскаха срещу дребни гадинки; каустичното парене по епидермиса не облекчаваше ни на йота галваничната треска, причинена от трийсетте градуса студ. Спъна се (страдаше от кокоша слепота), падна на четири крака и студът го прониза издъно: изглеждаше като плешиво куче, което се мъчи да се отръска от водата. След това се изправи и застана така, хванал нещо в шепите си — нещо безценно. Аз зачаках.

Беше годината, когато Великите сили загубиха монопола си върху насилието. Беше време на спазматична свирепост; скотовете и кучките се бяха захапали здраво. Всяко от двете крила имаше на разположение по един склад инструменти: топла обработка с клещите и гаечния ключ, с лоста и барамината, с менгемето и шилото, по-нататък — струговане, блъскане с пневматичен чук или зверско рендосване. Още докато Лев притичваше през двора до болницата, през мъглата се носеха мъчителни за ухото писъци откъм цеха за играчки, където (както после научихме) два скота били кастрирани от банда кучки с триони в отговор на ослепяване по-рано същия ден.

Войната между скотовете и кучките беше гражданска, тъй като и едните, и другите бяха „урки“. Социален субстрат от наследствени престъпници, урките съществуваха от векове — ала бяха невидими. Бяха бегълци в двата смисъла на думата: никъде не се спираха и изчезваха бързо. Навън, на свобода, човек ги виждаше рядко и с наивна почуда, както дете зърва полускритите фигури зад кулисите в цирк или в панаирджийска палатка: в свят на сиамски близнаци, хора с рибешки опашки и брадати жени, на чудовищни татуировки и гравюри от белези, свят на кодиран хаос. Човек можеше да ги чуе: в някоя московска пресечка подсвирването им можеше да те смръзне — подсвирването на урките, възмутително остро (и включващо някаква неприлична употреба на езика). Навън урките бяха призрачна прослойка. В лагерите, разбира се, те представляваха виден и гръмогласен елит. Но сега бяха във война.