Мартин Еймис: Дом за свиждане

А в „Россия“? Стореното от мен бе лишено от смисъл. Бе излишно, перверзно, замислено тъй, че да ражда все повече мъка, но не беше особено руско. Освен може би в този смисъл. В цялата ни история няма сила, нито свобода, нито някаква отговорност. Вътрешната анархия черпи сили от нея. Но не — аз се отказвам. Вече казах, че изнасилването ми се връщаше тъпкано. Неговото отмъщение не беше въобще равностойно, ала беше завършено и драматично бързо. Сети ли се? За един следобед в хотел „Россия“ се бях превърнал от сатир в архетипен старик. Още на следващия ден аз не можех дори да си спомня какво точно бях харесвал в жените и техните гела. Но сега си припомних. През последните дни си припомних.

Колко хубаво щеше да бъде, ако можех да хвърля вината за това изнасилване върху войната, лагера или държавата. В мига, в който обичливата й усмивка се превърна в ужасена гримаса, в моето разочарование се отвориха хиляди пластове. И това ли получих накрая, мислех си. За достатъчно дълъг промеждутък от време обладаването на Зоя ми се струваше мое право. А подобни права никога не съм имал. И сега, като затворя очи, виждам само умиращ убиец, непреклонен до последния дъх, сбиращ сили за последния тласък. Някога бе съмнение, а сега е убеденост, която вероятно ти вече споделяш: през онези четири-пет секунди между моята целувка и нейното събуждане Зоя беше сънувала Лев. Трябваше да е така, за да кристализират неговата съдба и моята, Боже мили, това е страна на кошмарите.

Тук са вече. Двама души с всекидневни дрехи и нещо като кутия за инструменти. Ще запалят цигара, докато свърша с писането. Въобще не ми пука, че ги карам да чакат. След секунди натискам копчето за изпращане. Тръгвай, книжчице, тръгвай, малка моя трагедийо. И ти също потегляй, Винъс, влизай в нея със здравословното си хранене, с щедрите осигуровки, с двете дипломи и с чуждите езици, с твоето зъболечение, собственост и капитал. Безразсъдният лукс да имам за кого да си мисля ме поддържаше жив — е, поне досега. О, сърцето ми… всеки път, щом ми кажеше „татко“, „татенце“ и „баща ми“, всеки път. Е, детенце, не би било редно да завършвам с такъв вкиснат тон. Нека не се поддаваме на мрака, който минава за така характерен за Северноевразийското плато, земята на компрометираните духовници и намръщените дворяни, на шпионите, ксенофобите и прогизналите от пот тайни полицаи. Моля те, погледни като мен нещата откъм хубавата страна. Русия умира. И това ме радва.

© 2006 Мартин Еймис

© 2006 Зорница Христова, превод от английски

Martin Amis

House of Meetings, 2006

Сканиране, разпознаване и редакция: bambo, 2009

Издание:

Мартин Еймис. Дом за свиждане

ИК „Фама“, 2006

Редактор: Мария Коева

ISBN–10: 954–597–261–0

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/13866)

Последна редакция: 2009-10-16 18:19:04

остър ум (фр.)

За нула време.

По един или друг начин

Той прояви нахалството да ме снима