Мартин Еймис - Дом за свиждане

Оттук нататък не ме чакай да се променя. Имам предвид слабостта си към наставленията. Вземи списъка ми с препоръчителни четива. Повечето са мемоари — мемоари на руски каторжници. Чувал съм да твърдят, че тези книги били „непредставителни“, тъй като били писани все от интелигенти. Само от политически; ни змии, ни пиявици, нито скотове, нито кучки. Авторите са непредставителни и в друго отношение: сякаш тяхната почтеност не е била излагана и на най-малката опасност. Оживели са; и освен това са обичали, поне тъй ми се струна, Стахановци на духа, ударници на стремежа и силата, те дори не са мразели. Нищо от това не бе вярно за нас двамата с брат ми. А омразата е тежък труд. Човек мрази омразата — човек мрази да мрази.

Ще ти кажа какво ми харесваше в онзи четвърти август през 1953-а, когато въстанахме. Когато се възправихме срещу държавата и нейната желязна вихрушка. Бях достигнал края на философията: знаех как да умра. А пък хората просто не умеят да правят това. Може да се окаже дори, че в основата на всички наши потресаващи подвизи, низките и великите, стои тази ни неспособност. Няма друго животно, от което се иска да има отношение към собствения си край. Страшно трудно ни е и навярно оправдава донякъде пошлостта ни… Имаш нужда от масовите емоции — за да знаеш как да умреш. Трябва да бъдеш като всички останали твари, да се носиш със стадото.

Току-що имах гостенка. Тя дойде с плодове и цветя: нашата малка Лидия. Вече не дотам малка, наистина (като всички славянски матрони; в едрината й имаше нещо религиозно и едва ли не квакерско), ала жизненият й вид все пак малко ме разведри. Минала е шейсетте; не забравяй, че рускините живеят около една четвърт по-дълго от руснаците (получават си пълните четири четвъртини вместо три като нас). Не й казах защо точно съм тук, но тя все пак разбра, че това е последното ни сбогуване. Пита може ли да се моли за мен; аз приех с мисълта, че ще мога да го понеса. Само дето грешах и почти незабавно трябваше да й кресна. Не и тази идеология. Не и руският Бог. Тя ми се извини много мило, целуна ме по челото и излезе от стаята. Да, преместен съм вече. Стаичката в мазето с двата бойлера и хилядите розови и сини кърпи, струпани по дъските и миришещи на оцет. Снаха ми ще подготви нов шперплатов сандък и ще ти прати в него очилата, портфейла, компютъра, брачната ми халка и часовника, нивелира и нещо от дрехите — вратовръзка или носна кърпичка. Дадох на Лидия бръснача и папката със стихотворенията.

Има още една междуполова разлика, на която бих искал да обърна внимание. Подготви се за добри новини. През петдесет и трета открих как да умра. Сега пак съм забравил. Но поне знам едно. Жените могат да умрат кротичко като майка ти. А мъжете умират задължително в мъки. Защо става така? Наближавайки края си, мъжете променят дългогодишните си навици и започват да се обвиняват с цялата си мъжка суровост. Жените също променят навиците си и престават да се обвиняват. Те прощават. А ние не можем. И това се отнася за всички, не само за старите насилници като мен — за великите умове, за великите духове; даже те трябва да вършат всичко това. Да пресмятат кой какво и кому е направил.

Какво ставаше с мен и жените? Сутринта в самолета пуснах търсачката: „ретроспективна сексуална ревност“. Открих много за секса, много за ревността, много за ретроспекцията. Превъртях две-три хиляди резултата и накрая намерих едно стилно есе от внушителното британско списание Mind and Body. Беше озаглавено „Ретроспективната сексуална ревност и потиснатия хомосексуалист“. „Онзи, който търгува с подобни емоции — казваше се в есето — не изпитва влечение към жените — само към мъжете.“ С други думи, аз съм скрит педал. И защо се съмнявам в това? Само поради факта, че не бих възразил да съм явен педал. Е, добре, сигурно нямаше да ми хареса в лагера да си взема купата и лъжицата и да ида при пасивните, които седяха на отделна маса (и можеха да разговарят само помежду си). Ала после, ако и бездруго не правиш деца, какво толкова има? Знам, че ти нямаше да ме презреш. В моя случай обаче би излязло по-лошо, тъй като съм си падал по брат си.

Може би изненадващо, ала от часовете в „Россия“ съм запомнил най-вече неизличимото чувство за стерилност. През последните месеци на войната, когато бях униформен насилник, собствената ни смъртност толкова ни завладяваше (както и разрушението на всичко, което имахме и познавахме), че любовният акт, бил той изопачен, ни се струваше заклинание срещу кавалкадата от убийства. Човек можеше да насели един немалък град с копелетата на онази армия от насилници (население: 1 милион). Е, разбира се, много заплодени жени никога не раждаха: биваха умъртвявани начаса от своите изнасилвачи. Поне мога искрено да ти кажа, че подобно явление беше и си остава непонятно за мен.