Мартин Еймис - Дом за свиждане

„Вече не. Като куче на каишка по-скоро. С жандарм в другия край. Точи лиги, но в същото време ме мрази. Виж го как непрестанно разпитва Варвара за миналото й. Ще речеш, че я е спасил от покварата. Бас държа, че я измъчва. Ей това би направил и с мен. Все същото упражнение до безкрайност. Една безкрайна чекия за теб. И за всички останали.“

Знаеш ли какво направи тогава? Кръстен знак. Тя.

В един свят на свободната воля ти не би имал никакъв шанс със Зоя, ако ще да се молиш. Ти се дисквалифицира — твърде си агресивен. Пацифизмът ми в лагера беше опит да съхраня нещо в себе си. Философията на манкъора, знам — на благочестивия кръшкач. Тогава приемах, че поступваш дискретно този и онзи, но мълчах. Помня промяната във вида и държането на трите хулиганчета, дето непрекъснато се заяждаха с мен. Изглеждаха така, сякаш бяха преживели една и съща катастрофа. Боже Господи. Ти ли счупи ръката на онзи татарин? Аз така или иначе пробвах с цялото си лицемерие да запазя нещо в себе си. Не успях. Нищо нямаше да успее. Всъщност даже не те обвинявам за това, което правеше с доносниците. Тиранията ражда свирепост. Както гроздето ражда вино.

Знам, че ти си упорит и находчив поклонник — а в нейния случай (позволи ми да кажа) удивителен оптимист. А пък тя е безсилна срещу някои видове натиск. Ако онзи драскач е все още жив, ако Зоя е все още с него — отсега ми призлява, колко ли изолирана се чувства. Сигурен съм в това и те предупреждавам с искрено притеснение. Почнеш ли да я гониш, само мъка ще донесеш и на себе си, и на нея. Без да споменавам — поне не нашироко — за обидата, която ще нанесеш на моята памет и на нашата братска обич. Обичта, която надживява и най-странния факт. Щеше ти се да загина, нали? Общо взето, от деня, в който влязох в лагера. Бореше се с това чувство и успя да го победиш; все ме пазеше с риск ти самият да пострадаш сериозно. И все пак искаше да умра. Докато бях сред живите, Зоя бе недостъпна за теб. Не разбирам защо. Не разбирам кой закон на урките спазваш. Между другото, и на теб не ти е лесно. Аз не те обвинявам. Обвинявам държавата, то се знае. Но какво да я правим държавата?

Ще ми се да живея достатъчно дълго — толкова, че да си твърде стар да си мислиш за такива неща. Или пък твърде стар да се движиш. Но не виждам да стане така. Кой го бе казал? В болница винаги е по-рано, отколкото си очаквал. По-рано, но и по-късно, поне в моя случай. При приемането ме накараха да подпиша формуляр, в който, общо взето, се казваше, че не бих възразил да умра. Направил съм си завещанието и вече разделям вещите си за спомен като доброто момченце от едно време. О, какви добри момчета бяхме с теб. Какви добри момчета бяхме някога. Ще помоля Артьом да ти прати писмото, той се връща по Коледа. Тук се крие единствената прилика между моите две жени: не можеш да ги помолиш едно писмо да изпратят. Със същия успех мога да сгъна плика като самолетче и да го хвърля през прозореца. Не очаквай Лидия да се разбърза, след като си отида.

Знаеш ли какво се случи с нас, братле? Не просто сбор от ужасни премеждия. От глада, от студа, от страха и от скуката, океаните от умора — това бе твърде общо, при това стандартизирано. Абсолютна конфекция. Аз говоря за съдбата, която се шие по мярка. Нещо е програмирано в нас, съчетано с това, което си е било заложено вече. За всеки от нас по различни начини и в различен контекст — най-злощастната възможна развръзка и цената, която отмяташ не с лъжици или с лопати, а с дни, години, животи. Като гледах как Углик, нашият господар, се опитваше да запали втората си цигара, аз усещах как в мен расте моето собствено уродство.

Какво е твоето? Моето е цинизмът. Тук-там в това писмо до теб аз успявам да го надскоча, ала той се усеща по тона, с който пиша за майката на сина си. Цинизмът е онова, което чувствам — или не чувствам — непрекъснато. А кой иска да бъде циник? Циник. Гъонсурат. Осъден да вижда цинизъм навсякъде. Но цинизмът е налице. Завладял ме е. Не ми пука за нищо и никого. Слепите петна, уязвимите точки, идват и си отиват. Понякога мога да убедя себе си, че не ме е грижа ни за Лидия, ни за Кити, ни за теб, ни за мама. Рядко смогвам да се улича в светотатството да не давам пет пари за Артъом. И никога не мога да кажа, че не ми пука за Зоя.

Пак те питам-а твоето уродство? Само ти имаш право да го назовеш. Мислех, че се дължи не на лагера, а на войната. Но войната нали я спечели. В това другото нямаше победители. Ала все пак каквото и да направи войната, лагерът го заключи в теб. Мисля, че и у двама ни бе отслабена силата да обичаме. Странно е, че каторгата водеше до това — не каторгата всъщност, не страхът, нито скуката, нито всичко останало, а неправдата, мълчаливата несправедливост. Е, добре. Пак се върнахме отначало. За теб — нищо, от теб — всичко. Мисля, че ми го отнеха не за друго, а защото толкова го ценях. Разранените букви по ръката на Абарчук с вкоравените жили. Можеш жить, но не можеш…