Мартин Еймис - Дом за свиждане

Братко, почваше то, обещал съм, преди да умра, да ти дам отговор на въпроса. Ще удържа първата част от това обещание. Сигурен съм, че ще заситя твоето любопитство. Смятам също така да измъча душата ти. Приготви се.

Дотам стигнах. Оттогава насам все това правя — приготвям се.

Да, ще го прочета. Но не искам да си давам време да го осмисля.

Ще го прочета по-късно. Искам да бъде, общо взето, последното нещо, което ще свърша на този свят.

Намерих я по време на една от последните здрачни, олюляващи се разходки покрай кухия трюм на връх Швайнстейгер. Земните образувания, тектоничните пластове, та посоките на компаса чак бяха размесени и раздадени отначало, но все пак я намерих: стръмната пътечка, петте каменни стъпала, сякаш само за мен наредени; после чистия плот на подножието на хълма. Вече нямаше сгради, но все още се виждаха острите очертания по земята — контурите на пристройката към Дома за свиждане. Прекрачих прага. Докато си проправях път сред отпадъци и отломки, долових нечут екот от строшено стъкло. Поразрових с обувка талаша и се спрях. Вдигнах бледо искрящата вещ: пукната епруветка с дървената си стойка. Тъмното петънце по ръба. Може би беше цветето в аморьозно бургундско, засвидетелствало експеримента по човешка любов.

В другата си ръка държах найлонова торбичка. Не ми беше отнело много време да я напълня — с кости, ключици и отломки от черепи. Движех се върху гробище, разорано от багери и булдозери. По-нататък по склона попаднах на нещо като караулка; имаше вид на клозет, ала всъщност се оказа параклис. Вътре в него: икони, гнила ябълка, закачен на стената дървен кръст. Не, това не е страна на нюансите. Евреите имат монумента Яд Вашем и въздушните сили. Ние имаме тази колибка и една сбръчкана ябълка. А, и руския кръст.

Върнах се на площада. Купих бира и вестник и седнах на една скамейка пред облепена с изкуствен фурнир маса. Единственият друг посетител беше старец с петна по лицето и циганска носия, слава Богу, безвъзвратно превит над акордеона си. Кратка статия в края на първа страница ме информира, че „процентите“ на Йосиф Висарионович продължавали да растат. Рейтинг като неговия някой хубав и благочестив американски президент би могъл да очаква само във времена на монотонен просперитет. Седях със своята торба кокали и със счупената епруветка в транса на благоденствието и зяпах цялата клоунада. Клоунада на непоправимите.

Застаряващите руини, за които ти споменах — тези, дето не щат да си тръгват — стоят скупчени в един ъгъл и продават — на търг — своите аналгетици на линеещи младежи в якета от винилови покривала за автомобилни седалки. След петнайсет минути всички се сгромолясват, плясват долу в кървавочервените локви (железен окис), бъкащи от използвани спринцовки, използвани презервативи, опаковки от американски десертчета и строшено стъкло. Един друг се гледат как падат. Да, нищо не е станало. Дивите кучета имат повече дух. Точно така, стой си долу. Никой няма да оближе лицето ти или с чукане да се мъчи да те връща към живот.

Падаше се петък вечер и Предпосилов беше пиян — не от водка, а от медицински дезинфектант, спирт по трийсет копейки флакона. Една будка беше открита към улицата. Приближих се и я огледах. Гледах кротката двойна брадичка на блондинката зад гишето. Нямаше друга стока освен медицински спирт и книжлета от един и същ жанр. Ето какво се предлагаше: „Митът за шестте милиона“, „Моята борба“, „Протоколите на ционските мъдреци“ и спирт. Знаеш ли, вероятно Русия не е успяла да покрие някой задължителен етап от развитието си. Не съвсем като Зоя. Русия се е научила да пълзи и се е научила да тича. Само дето не се е научила да върви.

Утре ще летя до Екатеринбург. Готов съм. Можем да приключваме вече с две писма от лечебницата.

Датата е 31 юли 1982 г.

Братко, започва писмото, обещал съм преди да умра, да ти дам отговор на въпроса. Ще удържа първата част от това обещание. Сигурен съм, че ще заситя твоето любопитство. Смятам също така да измъча душата ти. Приготви се.

От двайсет и шест години насам аз се мъча да напиша дълго стихотворение със заглавие „Дом за свиждане“. Дълго стихотворение. Само че по законите на симетрията моята искра или муза умря през онази нощ заедно с всичко друго. По-нататък ще видиш, че доста по-късно успях да напиша две-три строфи. Надали ще ти се сторят особено интересни. Боя се, че са за Артьом. Детски стихчета. Нищо повече.