Мартин Еймис: Дом за свиждане

По-малкият ми брат дойде в Норлаг след мен, през четирийсет и осма, в разгара на войната между скотовете и кучките…

Не е зле като първо изречение от същинския разказ и аз нямам търпение да го напиша. Но ще трябва да чака. „Чакай, мое безценно съкровище!“ Така поетът Одън говорел на онези стихове и творби, които сякаш лобирали за преждевременното си раждане. Твърде рано е още за войната между скотовете и кучките. А война в тези страници неизбежно ще има: аз участвах в петнайсет битки, в седмата от които едва не бях кастриран от един шрапнел (железен болт, тежък повече от кило), забил се откъм вътрешната страна на бедрото ми. Както казват, два-три пръста нагоре и нямаше да има история за разказване — защото това е история за любов. Е, добре де, за руска любов. Но все пак за любов.

Тази любовна история има формата на триъгълник, и то не равностранен. Понякога ми се ще да мисля, че триъгълникът е равнобедрен: във всеки случай върхът му определено е доста остър. Надявам се, имаш до себе си речник? Страните на триъгълника се наричат scalene, от гръцки skalenos: неравен.

Това е любовна история. Затова се подразбира, че трябва да започна с Дома за свиждане.

Седя в клиновидната трапезария на туристически параход, „Георгий Жуков“ — по река Енисей, която тече от подножията на Монголия до Северния ледовит океан и прорязва две хиляди и петстотин версти от Северноевразийското плато. Като се знае какви са руските разстояния и въобще колко труден е животът в Русия, човек би си помислил, че една верста прави някъде към — не знам — да речем, трийсет и девет мили. Всъщност е малко повече от километър. Все пак пътят е дълъг. Брошурата назовава нашия круиз „Траекторията на живота“ — фраза с доста горчиво звучене. Не забравяй, че аз съм роден през 1919-а година.

За разлика от почти всичко останало тук „Георгий Жуков“ е ни риба, ни рак: нито футуристично плутократски, нито футуристично суров. Той е образ на застаряващия и едва ли не царистки комфорт. Под ватерлинията, където спят и се забавляват келнерите и моряците, корабът е — разбира се — една смрадлива руина; ала вижте само трапезарията с медно-златните й драперии, с плюш като в някой бордей. А и не е претъпкано. Аз се ширя в каюта с цели четири койки. Касиерът ми каза, че круизът „Гулаг“ така и не успял да стане особено популярен… Да, Москва е внушителна — свъсено-фантастична в богатството си. Пък и Петербург, без съмнение, след рождения си ден за един милиард долара: триста годишнината на един построен от роби град, „откраднат от морето“. Всичко друго вече е под ватерлинията.

Периферното ми зрение е обкръжено от дебнещи келнери, готови за скок. За това има две причини. Първо, вече е предпоследният ден от воаяжа ни и на борда на „Жуков“ няма капка съмнение, че съм сприхав и жлъчен старик — едър съм и раздърпан, с коса не като белия пух на смирения кухавелник, а неравно, мъчително сива. А освен това са усетили манията ми да прекалявам с бакшишите. Не разбирам. От самото начало давах примерно четвърт от сметката вместо десет процента, после сумата взе да нараства, но това е направо абсурд. Винаги съм разполагал с излишни пари, даже в СССР. А сега съм богат. За сведение (по мои данни) имам само един патент, но пък с множество приложения: механизъм, който значително подобрява ефективността на протезите… Ето защо сервитьорите знаят, че ако удържат на пороя от обиди, в края на всяко хранене ги очаква награда. Подпряна пред мен стои стихосбирка. Не е Лермонтов или Цветаева. Колридж е. Разделителят, който използвам (ти си го виждала) е дебел плик с дълго писмо. У мен е вече двайсет и втора година. Всеки стар руснак, който се връща в дома си, трябва да носи своя най-важен спомен — своя dues ex machina. Не съм чел все още писмото, но ще го прочета. Ще го прочета, та ако ще и после да пукна.

Да, да, знам — не прилича на стар човек да говори грубо. Двете с майка ти бяхте прави да въртите очи. Гледката с наистина некрасива и жалка — сбръчканата уста да пухти и пустосва, зъбите я фалшиви, я изпокапали, устните отънели. Жалка е като всеки зле прикриван протест срещу настъпващата немощ: да изрека „да го еба“ е едничката мръсотия, за която все още ме бива. И все пак трябва да подчертая терапевтичните свойства на добрата псувня. Който истински е скърбил, знае колко олеква, като наведеш глава и започнеш часове наред да ревеш и да псуваш… Боже, гледай ръцете ми. Като дъски за сирене, не, като пити, пити сирене с бучиците и шуплите, с мазната си разлатост, с жилчиците от плесен. Наранил съм немалко мъже и жени с тези ръце.