Мартин Еймис - Дом за свиждане

— Какво можеш да сториш ли? — подхванах го аз. — Ще стигнем и дотам. Но преди това… няма ли да го кажеш?

— Какво да казвам?

— Нали знаеш „Има някаква грешка.“ Или „Ех, да можеше някой да каже на Йосиф Висарионович.“

— Че защо, мамка му? Арестуват по квоти. Да, така е. Бас държа, че е тъй.

Лев бе прав за това. И в терора си имаше норматив: еди колко си души от тази или онази област или социална група, при указано темпо, квота, норма и минимум.

— Добре знаеш какво се е случило — рече той. — Ти и аз сме продадени в робство. Цялата галиматия с документи и самопризнания. Нищо повече от покупко-продажба. Романтично звучи, нали тъй, да те продадат в робство…

Той се огледа. Не, нямаше нищо романтично в Норлаг и в Предпосилов.

— Човек би очаквал да го пратят някъде в по-гореща област. Боже Господи.

Лев беше на деветнайсет. И вече виждаше повече от мен (аз не разбирах от политика, както скоро ще стане ясно). Като гледам назад, виждам как се затресох от страх в мига, в който усетих, че по-малкият брат вижда повече от големия. Както ставаше и на шах. Изведнъж се усетих изложен на по-силна от моята комбинаторика, пермутация и проницателност. А и той все странеше от всеобщото мнение, от всеобщото настроение. Все си правеше собствени сметки. Издаваше леко напред и накриво твърдата си долна устна и смяташе.

— В кой затвор беше? — попитах го аз.

— Бутирки.

— Там е страхотно, нали?

— Супер е. В моята килия имаше трима червени професори, двама композитори и един поет. И доносник, разбира се. Гордеех се, че съм там.

— Да, в Бутирки е супер. Как се случи? Преди това, имам предвид.

— Както винаги. Извадиха ме от час в университета. Бяха много учтиви. После няколко седмици трябваше през ден да ходя в Кучкарника и да плюскам лайна.

Един лайнояд се извърна към нас откъм тъмнината, после се сви, вдигнал увитата си в одеяло ръка.

— По какво обвинение? Или нямаше никакво?

— Имаше. — Изсумтя тихо и рече: — Възхваляване на Америка.

Знаех, че това е престъпление, при това с няколко подвида. Много новопристигнали фашисти се бяха провинили точно по тази линия — Възхваляване на американската демокрация, Възхваляване на американската техника или Унижаване на родината пред Америка. Или, алтернативно, Унижаване на родината пред Запада. Немалко от нас бяха видели нещо от Запада и дори разрушен, той ни действаше унизително… В Норлаг бяха заточени доста „американци“, та дори и един от Америка. Дошъл да участва в съветския експеримент и още в паспортното заявил на партиеца, че е напълно подготвен да приеме резкия спад в жизненото си равнище. Същия ден го осъдили на „четвъртинка“ — двайсет и пет години.

— А наистина ли си хвалил Америка?

— Не. Аз хвалех Америките. Чаках на опашка с Кити и разхвалвах Америките.

Тогава и двамата направихме нещо, каквото в скоро време не очаквахме да ни се случи: разсмяхме се, а дъхът ни се сви на облак и отлетя. На семеен жаргон „Двете Америки“ беше кодово име за Зоя. При това беше хубаво име, тъй като отразяваше походката й. Пространственото съотношение между двата континента, Винъс, е описано най-добре от емигранта Набоков — акробати върху трапец, покачени един върху друг и току-що залюлени назад. Но походката на Зоя също добре препредаваше, не, въплъщаваше шеметното разкачване между юга и севера, а пък кръстът й беше тънък като Панама. Кити бе от семейството, пълноправна сестричка на Лев, също както Вадим му бе истински брат.

— Да не би Кити да е критикувала Америките?

— Мъничко. Нали знаеш. Общо взето, Зоя кара Кити да се чувства тънка като молив. Не. Като Чили. Това й казах аз: „Ти завиждаш на Америките, защото те карат да се чувстваш като Чили“.

— Мислех, че Кити харесва Зоя.

— Кити е запленена от Зоя. Ала казва, че ще ме съсипе. Не нарочно, но така щяло да се получи.

Нямаше да забравя това. От самото начало бях определил Зоя като бич за поетите, а на този етап Лев мечтаеше да бъде поет (акмеист като Манделщам)… През стената се чуха гласове и дрънчене. Лайноядите погледнаха нагоре със стиснати устни и засмени очи.

— Чили — рече изведнъж Лев. — Само остров би бил по-независим от сушата.

Той се усмихна, обърса носа си и изправи рамене. Горната му устна за миг се изви като човка, погледът стана предпазлив. Изглеждаше какъвто си беше — пубертет, който се страхуваше да не му се смеят за глупава забележка… Лев открай време беше зубрачески склонен да се пали по географията. Спомням си как веднъж беше казал: „Пасификът е принцът на океаните. Атлантикът пред него е пролив.“ Бе развил цяла теза как географията на Русия е влияела на историята и съдбата й. Ако знаеше, Винъс, какви свестни момчета бяхме ние навремето. Мисля, че съм ти казвал — майка ни беше учителка. Всъщност беше напълно различна разновидност на човешкия род: бе директорка на училище. Амбициозна като харпия. „Вие сте интелигенти! — крещеше ни тя, често като гръм от ясно небе. — Служите на народа, не на държавата!“ И къде сме сега аз и Лев с книгите и дебелите си списания, знанията по немски, английски и френски, с тежките си шахматни фигури, с графиките и картите? Казах, както планирах: