Мартин Еймис - Дом за свиждане

Тя се люшна през прага и захвърли нещата си (сред които, както виждах сега, имаше и кожена шапка с опашка) на значително разстояние до едно от креслата. Питах я какво иска за пиене — водка или шампанско, или може би стоплящ коняк? Тя отказа, пропъждайки с две ръце тази мисъл.

— Казах им, че си ми мъж — рече тя. После заби юмруци в бедрата си и се наведе напред като ученичка, която дразни някого в школския двор. — Да не би да решиш, че размислям. С тебе никъде няма да ходя — но живота си ще променя.

В стаята имаше маса за хранене: четири цилиндрични сламени столчета, кръгъл сребърен поднос с чаши, бутилка минерална вода и гарафа малцово уиски от Англия. Тя се настани тук. Дърпаше целофана на пакета цигари с припрени и вече раздразнителни пръсти, като го държеше съвсем близо до очите си.

— Изтрезняла си — казах аз.

— Трезвена — столчето се разскърца под нея — и сама, засега. Нямам други приятели освен прислужницата. Той е в болницата за преглед. Ремонтират го точка по точка. Само другите мрат… Ти си прав. Мразя се. Мразя се. И бих искала да ти се извиня. Съжалявам, ако си говорил сериозно. Вероятно си мислиш, че в сравнение с него си манна небесна. Погледни се обаче. Виж очите си. Ти не си милостив. А пък аз нямам избор: трябва да бъда с милостивите. Знам си аз, ще намериш начини да ме мъчиш. Пък и без това ти си братът на Лев. Тъй че пак извинявай. Боя се, че няма да имаш особена полза от моето идване. Ако Кити се беше завърнала, бих отишла при нея. Имам нужда да говоря за Лев. Ще ме слушаш ли един час? После ще се сбогуваме като брат и сестра.

В този миг — ако щеш, ми вярвай — сякаш имах пчелен кошер в гърдите си. Сега думите й звучат абсолютно резонно. Чак сега. Искаше да поговорим, ала аз се възнасях в абсолютна увереност, че е дошла при мен със съвсем друга цел. В най-лошия случай бяха останали една-две задръжки, от които аз бих й помогнал да се освободи. Също както бих й помогнал да се освободи от дрехите си. Представях си, че решението й вече е взето. Сутринта. Или вчера. И това решение щеше да доведе до друго. Защото след една нощ в прегръдките ми всичко щеше да й се струва различно.

Аз, разбира се, бях подготвен за въздълга бъбривост. Като отпивах малки глътки от блатистия, мътен скоч, аз я слушах и гледах. Бе облечена с тесен делови костюм в графитено сиво и изчистена синя риза с мъжка кройка. Беше три часът следобед. През прозореца в края на стаята се виждаше как здрачът се сгъстява над Червения площад и азиатската френезия на Кремъл. Зоя се въртеше и наместваше, а сламеното столче скърцаше под нея.

Първата й година преди Лев да замине за лагера била „нова вселена“. Най-накрая намерила някой „точно такъв като мен“. Някой, който да се отдава изцяло. В сърдечните си дела „той все казваше, че съм безнадеждна. Прекалено, прекалено тотална“. Ала той не допускал, че и в най-безразсъдните си любови и в най-смелата авантюра тя все пак се въздържала. „И физически също“ — заяви тя и кимна. С Лев не трябвало да го прави. А и той (стана ясно) й отвръщал със същото… Така значи. Лев, „любовникът-ударник“, сексуален стахановец с норма сто тона въглища. Възприех го напълно спокойно. В мене вече се усукваше чувството какво още ще последва; но на Лев му прощавах. Нали беше сред мъртвите. Нему беше простено. А на живите? В мислите си за Зоя никога не бях стигал отвъд премиерата. Сега обаче надникнах и видях.

— Когато той се върна, всичко бе общо взето изключително трудно. Както знаеш. Всички трябваше да го видят колко мрачен е станал. Но когато си бяхме само той и аз, двамата, пак си беше прекрасно. Той се чудеше, как успявам сутрин да стана и да отида на работа, но за мен беше като гориво… Пет години живяхме така. Още не разбирам какво се случи. Хем разбирам, хем нещо не схващам. През последното лято той се сви в себе си. Мисля, че не беше добре физически. Той ми обръщаше гръб. Нощем ми обръщаше гръб. Пък и думите, и те също изчезнаха. И тогава направих нещо глупаво. Докато беше в лагера, аз друг мъж не поглеждах. Не че имах особена воля. Просто очите ми не поглеждаха. Аз бях той, той бе аз. И когато се отдръпна от мен, аз бях много объркана. Бях отчаяна всъщност. Да бях селянка в гладно време, не бих яла ни мишки, нито трънки и бръмбари. Щях да мисля за канибализъм от самото начало… Имаше един млад учител, мой колега. Абсолютен скот, както се разбра после. Не можах даже да го запазя в тайна. Цялото училище разбра. Всичко свърши тогава. А пък после, о Боже. Мъж след мъж, мъж след мъж.