Мартин Еймис - Дом за свиждане

Почнах да я целувам по устните. В крайна сметка не ни беше за пръв път. Аз я бях целувал. Тя ме беше целувала. Сега пак се целувахме.

И тогава тя се въззе от дълбините, ей така изведнъж, стискащите ръце и езикът, нахлуващ в устата ми, резкият тласък на слабините й. Една нощ нямаше да ни стигне. Такъв потоп нямаше да се излее за една нощ, нито дори за година.

— О, да, мамка му — рече тя.

И така, Винъс, изпитах няколко мига от този порядък. Няколко мига. А после тя отвори очи. И се събуди.

За последвалите събития ми е трудно да кажа нещо повече от това: формално погледнато, изнасилването не почна ей така, от нищото. И приключи набързо. Тя отвори очи и видя една страшна заблуда: моя милост, Делириум Тременс. Бе сънувала лош сън, след това хубав сън, а след него — тази страшна заблуда. Сега дойде на себе си и замръзналите й форми изведнъж се замятаха в бясна борба. Ала аз си припомних как се правеше всичко. Припомних си как се правеше: захлупваш с тежка длан дихателните пътища, докато другата… В един момент съпротивата й замря и тя застина като мъртвец. Всичко свърши набързо.

За да я разбереш в този последен промеждутък от време, моля те да извадиш от мислите си всякакво подозрение в театралност. Маниерът й не беше даже многозначителен, не те отвеждаше към никакъв смисъл. Беше парадоксална. Да, това е.

Но ми бе отредено да лежа и да гледам към стената отсреща, да я чувам как се блъска в банята, развъртяла докрай всички кранчета, да чувам трополенето по завесата на душа, тръшнатия капак на тоалетната чиния и многократното изшуртяване на казанчето. После вратата се отвори и аз различих познатия на всеки мъж шум, който неговата жена или любима издава, докато си събира и привежда в ред дрехите. После ромоленето на плъзгащата се врата. Мъжкият ни оргазъм, Винъс, мъжкият ни екстаз: само изнасилвачът знае що за жалка картинка е всъщност. Облякох се и отидох при нея.

Зоя бе застанала в сенките до креслото, на което стояха палтото, шапката и ботушите й. Беше само по бюстие и чорапи — малко като кокотка, само че без съблазън и козни. Беше вдигнала полата си и облизваше пръст, за да махне някакво конче или петънце от плата. Докато тя се обличаше методично и си слагаше грим, седнала с изправен гръб, аз сновях покрай нея и си търках ръцете. Да, опитах се да говоря; от време на време простенвах по половин изречение, пълно с унижение и молба. Веднъж-дваж очите й преминаха през мен без упрек, без интерес и без признак, че ме е разпознала. Не издаваше друг звук освен някакво плюене, по един път на всеки десетина секунди — тихичко, но влудяващо точно. Също като дете, сетило се да прави нещо ново с устата си — да задържа дъха си или да мляска с устни.

У мен се раждаше нещо. Отначало ми се струваше поне смътно познато и, предполагах, управляемо в общи линии — вероятно не повече от напълно нов тип прилошаване. Седнах до масата, под светлината на лампата, и се вгледах в роденото. То бе чувството за невидимост. Болката на някогашния човек.

Напълно облечена — с шапката и палтото, — тя излезе от сенките. Бе застанала в профил, на ръка разстояние. Една минута изтече. Чувствах, че нещо обмисля, нещо мрачно; и по всичко личеше, че мен ме няма в мислите й. Взе една от дългите чаши и изля водата от нея. После си наля от четвъртитата гарафа — пет пръста, шест — и го изпи на също толкова глътки. Зоя потръпна до крайчеца на пръстите си, плю, пое дъх, плю пак и тръгна към вратата.

Сега следва тъжбата. Хайде, тичай към речника — браво, добро момиче. Помни: всяко отгръщане добавя по една сива клетчица.

Десет дни по-късно бях в Чикаго. Като всеки, работил в оръжейния бранш, бях „родоотстъпник категория А“ — нищо толкова страшно, но ми трябваше време, за да вляза във връзка със сестра си, та чак през март чух новини от дома.

Писала ми набързо, обясняваше тя, тъй като куриерът ми стоял в стаята и я гледал как пише… Вяло ме поздравяваше за успешното ми прехвърляне зад граница. После ставаше дума, че Лидия си събирала багажа от къщата — местела се да живее при техните. Имало разни „наследства“ на Лев, които щели да ми бъдат предадени по същия човек, щом пристигнат от Тюмен. Кити също обмисляла да се мести на друг адрес: щяла да живее под наем в двустайния апартамент на любовника си. Знаела, че идеята не е много добра, но сега щяло сигурно да й бъде по-самотно.

Що се отнася до другата ми снаха, едновремешната ми снаха, новините за жалост били „доста печални“. Кити пишеше, че от месеци всичките й писма си оставали безответни. Телефонните й обаждания заплашително се записвали от „машина“, ала отговор нямало. Даже ходила до „Крайречная“ и през процепа на вратата пошушукала за минута със слугинята, която казала, че стопанката „не се чувства добре“ и „не е разположена“. Нищо повече не се чуло, докато не видяла във вестника едно кратко известие съвсем долу на страницата. През нощта на 1-ви февруари 1983 г. петдесет и три годишната съпруга на любимия ни драматург Ананий се хвърли от Болшой каменний мост.