Мартин Еймис - Дом за свиждане

Нещо в стаята беше почнало да се променя. Това се нарича възлов момент — мигът, в който нишките на времето се сцепват и разделят. През последния половин час се бях аклиматизирал към снежнобялото лице на Зоя и към навика й да отмята глава, сякаш за да избегне злостна муха, или навикът й да стиска дланите си с колена, за да ги овладее, или просто за да знае къде са. И особено бледнината й ми изглеждаше не от този свят. Напомняше ми подобното на кисело мляко мазило, с което едно от моите „крупиета“ се балсамираше късно вечер; съпоставени с него, зъбите й променяха цвета си от бадемова ядка към дървесната черупка на бадема. А сега с един тласък на пулса тялото на Зоя застина и цветът й се върна. Тя се изправи. Погледна към пода и попита с глас, който беше слязъл една октава по-долу:

— Всички дрехи ми стягат. Банята ти къде е?

— Оттатък спалнята — казах аз. — Плъзгащата се врата.

И докато бедрата й шумоляха край мен, аз все още обмислях с пулсираща на свой ред глава фантастичното начинание, което ми предстоеше. Измеренията му бяха гигантски, сякаш гледах проект за Беломорския канал или за Транссибирската магистрала. И какво бе това начинание? Миналото на Зоя, Зоините мъже. Не, Лев не, ала всички останали — да. Чак до охлювената слуз на Ананий. Каква работа ни предстоеше, какви чутовни възстановки и категоризации, какви ревизии и декларации, какво отрицание и отричане…

— Много тъпо, но май имам нужда от доктор.

Обърнах се. Тя стоеше на прага без сако, без обувки, а цветът й бе допълнително освежен от една ципица пот. Полата й бе разхлабена на кръста; обърнат триъгълник бяла плът на графитен фон… От известно време, а може би от самото начало, аз периодично усещах някакво раздвоение, разцепление в себе си; като станах от стола, имах чувството, че оставям своята друга същност, своето друго аз още да си седи все тъй кротко до масата.

Станах с думите „не не не, ще ти мине, ще мине, ти спокойно сега (ти гориш), хайде, давай, държа те, сега сваляй това, браво, миличка, а сега и това, повдигни си крака, ето всичко е вече наред. Ето на. Ето на.“

Тя стоеше над мен — висок призрак с бели фусти.

— Ти се махай. Къш оттук. Само чаршафите — рече тя. И се плъзна между тях.

На масата изпих чаша уиски и изпуших цигара. Обадих се на хотелската регистрация. Като се върнах на прага, забелязах, че тя бе отметнала горния си чаршаф и лежеше подпъхнала дясната си ръка под възглавката. Единият й крак изпънат, другият съвсем свит. Балерина, замръзнала по средата на скока.

В миналото и аз, като всеки руснак, честичко бях ухажвал жени, които по всякакви критерии бяха безнадеждно пияни. Затова никаква фалшива деликатност не можеше да ме спре да ухажвам жена в абстиненция. Първо хвърлих част от дрехите си, постигайки приблизителен паритет с гостенката си; после легнах при нея. Нямаше да е точно да кажем, че подремваше. Тя дълбоко съдействаше на съня, цяла му се отдаваше, с жадно дишане и спокойно чело.

Вероятно са малко жените, които на първа среща се възбуждат от любовник в несвяст. Сигурно и мъжете са малко; ала все пак се срещат такива. За момента ми идваше много добре. Тя лежеше на хълбок с гръб към мен; после тупна напред и се просна с едно врътване на бедрата.

И така инвентаризацията започна. Всяка раменна кост, всяко прешленче по гърба й, всяко ребро. Точно в нужния миг се обърна по гръб. Recto, verso. Разбираш ли, трябваше да узная какво са направили мъжете с всяка част от нейното тяло. Трябваше да узная историята, пълната пикареска на всяка гърда и на всяка половинка на дупето, на краката, които се бяха разтваряли, и на устните, дето бяха целували и засмуквали. Мислех даже, че и двамата трябваше да живеем доста дългичко. Трябваше да изкараме доста дълъг живот, тя и аз, за да можем да довършим труда си.

Измъкнах изпод комбинезона бюстието й (или може би сутиен без презрамки), което вече си бях позволил да разкопчея. После, натискайки внимателно с коляно, успях да избутам бедрата й, при чието нехайно разтваряне ръбът на фустата пропълзя нагоре към по-бялото бяло.

Чак сега, докато продължавах да сумтя и ровичкам, Зоя се поразмърда. Леки трусове се зараждаха в сгъвките, в долната част на ръцете й, и се спускаха през равнините на тялото. От нея се разнасяше едва доловим звук — меко, носово цвилене; все едно беше кучка, разтреперана в своята кошница, докато си преследва котките и колите насън. Вътре в мен атмосферата беше като в жарък ден посред зима: топлина, благодарност и отложено за момента усещане за нещо противоестествено.