Мартин Еймис - Дом за свиждане

— За Америка? Не. Въпреки че съм трогната. Ако искаш от мен да си взема довиждане с всичко тук и отново да се подложа на риск, значи бъркаш… Америка. Аз от месеци не съм излизала на улицата. И до партера не съм слизала. Прекалено съм пияна, не виждаш ли?

Мислех да продължа, но Ананий я викаше, а тя рече:

— Толкова съм изчерпана. Пък и все едно. Не и с теб. Никога не съм искала теб. Него. Него.

В обедната почивка всички барове и кафенета не работеха в знак на почит. Почит към мъжа с най-много ордени в родната ни история, почит към опитния водач, който точеше старчески лиги по държавната телевизия от поне пет години. Пъргаво прекосих Болшой каменний мост. Сигурно ми се чудиш на тона и на пъргавата походка… Бутнах малък рушвет и се вмъкнах в един клуб, в който ходех през черноборсаджийските си дни. Имах чувството, че е пълно с партийци, заедно с обичайните комарджии и кръшкачи. Настаних се на бара и поръчах една чаша шампанско. Телевизорът, покачен на стената с напитките, беззвучно излъчваше държавното погребение. Обичаен шедьовър на скуката — докато един жест не смълча помещението, след което то гръмна в канонада от свиркане и подвикване. Миг преди почетната стража да затвори ковчега, вдовицата на Леонид Илич Виктория пое въздух дълбоко в дробовете си и спря. След което направи истинско престъпление. Кръстен знак. Само един човек в тази страна можеше да се прекръсти безнаказано: тя. Тя се прекръсти над мъртвия император на всички безбожници.

И действително ли таях надежди за възкресение, възкресение в единайсетия час? Да ти кажа, таях ги; при това в моя случай не съвсем безпричинно. Докато се сбогувах с този дом на позора… не, не беше достойна раздялата, Винъс. Отначало се справях добре, но не беше достойна раздяла. Зоя отключи високата врата, аз минах през нея и се спрях с шала си и палтото в ръце. Тя ми подаде черните си сатенени пръсти с опакото нагоре. Аз не ги поех. Ананий продължаваше да я вика. Такъв бе съпроводът на пламналото ми сбогуване: неговите по-редки, ала все по-отчаяни викове.

Повиших глас и казах, че не би могла да живее по-безчестен живот. Подир всичко преживяно от Лев. И от мен, и от другите. Продължих да приказвам, твърде дълго и все в тази посока. После взех, че нарекох съпруга й с очевидно ненужна язвителност „гранив стар травестит“. Рамото й потрепна. Аз зачаках вратата да се тръшне в лицето ми. Но това не се случи — тялото й размисли, тя пристъпи към мен, пое устната ми в целувка и я задържа за миг между зъбите си, гледайки ме в очите.

Проверяваше ме.

Трябва да ми повярваш колко страстно и неудържимо ми се иска това да бе краят и тя никога да не бе идвала в стаята ми в „Россия“.

Сред нещата, които обожавах у майка ти, беше нейното име. То, разбира се, беше много красиво, но освен това отразяваше формата на живота й, циклите на възкресение: изполичарското детство, казината на Ню Орлиънс, пресметливият първи брак, заводските й години, периодът с баща ти — всичко това преживяно, всичко това превъзмогнато. После ти, къснородена, „есенен минзухар“. После времето с мен. Ала аз нямах сила да се вдигна от пепелта си. Срещата с майка ти бе размътила най-дълбоките извори на съществото ми. Майка ти ме преведе през това — или край него. Но все пак не успях да се възнеса от пламъците.

Ти дълбоко и стряскащо се разстрои да научиш след нейната смърт, че съюзът ни бе целомъдрен. Беше на седемнайсет години. Трябваше да си държа езика зад зъбите. След като тя го бе премълчала, защо аз да ти казвам? Все пак бих предпочел да твърдя, че това недомислие се дължеше на моята еуфория: в този ден ти реши да не ходиш да живееш при леля си, чичо си и братовчедите, както бе общо взето планирано, а да останеш при мен. Мисълта, че последният цикъл на феникса е останал непълен; от това те болеше. Можех само да повтарям с нужната доза свян, че на майка ти не й липсваше нито гукане, нито гушкане.

Ако все така ти е болно, сега вече ще ме разбереш.

Щом отворих вратата пред нея, сякаш бях малчуган — уж загубен в тълпата, но внезапно съзрял най-спасителния силует, паметното изместване на определен обем въздух.

Беше метнала през едното си рамо светло кожено палто. Пред гърдите си стискаше найлонова торбичка: ботуши. Сведох поглед и зърнах алените й токчета и двете ленти от влага по прасците на чорапогащника. Тюркското й лице беше бледо като гипсова отливка; плът с притъпения блясък на бял шоколад — но все пак вътре в него се загатваха други багри, жълто, бежово, кафеникаво, розово.