Мартин Еймис - Дом за свиждане

Докато тя се върна, аз бях на четвъртата си цигара. Този път воалът бе вдигнат, забоден на шапката… Забелязал съм, че на срещи след дълга раздяла хубавите жени неизменно постъпват така — предпазливо пристъпват към теб със сведени и леко наклонени лица, надничайки не из руините, а от музея на едновремешната си хубост, в който техните експонати са поставени зад стъкло. Зоя, уредничка на самата себе си. И разбира се, нищо не липсваше, въпреки тена от здрач и руменец, въпреки самоовлажняващата се плът: свилените прорези по челото, посинелите джобове под очите, резките върху горната устна. Гледана отпред, фигурата й сякаш бе запазила своите очертания и контури, но при всяко обръщане (да подхванем наново ученическата метафора) един рифоподобен карибски остров сякаш се откачаше и отплаваше чак до Панамския залив.

— Неговият костюм! — рече тя. — Неговите обувки! Пет минути опипвах палтото ти. Нямам спиране.

— Ами ти — казах аз. — Косата ти…

— Да, все още е черна. Скъсвам я от боядисване веднъж седмично. Посивяла съм. Като Волтер. Не е ли ужасно да се появиш тук. Искам старите ми приятели до един да ослепеят. Аз… — Тя оброни глава, видимо се заслуша. После каза: — Той идва. Той идва. Само мъничко ще постои. Иска да изкаже съболезнованията си.

И той влезе през двойната врата… Към шейсета година в Петербург и Москва все още се срещаха плакати с образа на Ананий. Седнал до някоя маса, подпряната брадичка, спуснатият кестеняв перчем и престорената решителност върху смръщените уста, изразът на бохемска арогантност. А сега? Немалко бабички имат съдбата от старици да станат на старчета: старчета с женски гащи и комбинезони. Другата метаморфоза се среща доста по-рядко, ала гледайте го Ананий, стара чанта с костюм и вратовръзка. Дори скованите му, изнесени назад рамене бяха женствени. Имаше и онази пъргавина, която някои харесват у по-старите дами. Само в храстовидните вежди си личаха грижите и пресметливостта на мъжа.

Зоя ни запозна. Ще си кажеш, че си го измислям, но не е така. Ръкостискането му беше толкова гадно, че веднага реших на прощаване да го прегърна или даже целуна, само да не ми се налага пак да пипам онази ръка. Бяла и влажна, плътта й сякаш почваше да поддава, да се топи. Все едно че държах мазна гумена ръкавица, пълна с хладка вода.

В този момент Зоя се извини, обещавайки на притеснено въртящия поглед съпруг да се върне веднага.

— Е — рече той, като седна в креслото си, — боя се, че сигурно сте пътували тежко над планините.

— Над Урал ли? А, не. То една планина…

— А въздушните ями, нали знаете, областите на ниско налягане. Получават се, тъй като…

Докато разговаряхме, почвах да проумявам нещо за Ананий; можех да си направя доста точна преценка. Миналата година повтаряха филма по пиесата му „Негодяите“. Бях прелиствал и сборника с негови разкази, публикуван през трийсет и седма. На пръв поглед сюжетите следваха соцреалистката схема: перипетиите в колхоза и в чугунения завод гръмко препотвърждават „генералната линия“. И тук идваше аномалията: Ананий бе талантлив. Острата му наблюдателност още дишаше и се гърчеше. Прозата му бе жива. Стигнех ли задължителните формули на лоялност, аз кажи-речи виждах как клавишите на машината се преплитат и вклиняват един в друг като черно съзъбие. През трийсетте всеки талантлив писател, който още не бе зад решетките, разполагаше с два типа бъдеще: или млъкваш, или ще сътрудничиш, след което се самоубиваш. Само пълният некадърник можеше да сътрудничи и да запази разсъдъка си. Тъй че Ананий беше много по-рядко явление. За минути усетих тежестта на събраната болка, тъй натраплива като мириса на дъха му. А дъхът му миришеше като въздуха над Предпосилов.

Зоя ту се отнасяше, ту се окопитваше. Сега като че ли пак се съвзе (шията й изправена, като брачната й походка). Ананий я погледна сякаш за сбогом и рече с безтегловния си глас:

— Моите съболезнования за трагедията. Че и момчето, и то. Ужас! Ужас! Единствено дете — въздъхна той и кимна на себе си. — Тази война ни действа като отрова. Тя убива младежи без сестри и без братя. С един удар разрушава семейства. Цялото общество тръпне.

Спря и оброни брадичка върху гърдите си. И като вдигна поглед отново, аз видях, че дори стъкловидното тяло в очите остарява, осеяно с бучки и вдлъбнатини.

— Стар съм като века — каза той. — По-стар даже! Осемстотин деветдесет и девета! — Главата му потрепна. — А пък брат ти бе още младеж. Нали, миличка? Беше колкото тебе, нали? Че и по-млад. И така лесно да се даде. На неговата възраст. Много странно. Много странно.