Мартин Еймис - Дом за свиждане

По това време, след Джоселин, бях завързал безбурен роман с преводачка от министерството на отбраната. Безбурен, доколкото кротичката Мария беше все още в траур по мъжа си, с когото бе живяла цели двайсет и пет години (тъй че нейната предистория бе изработена на една смяна). Разговорният й английски беше доста посредствен, но техническият й бе превъзходен, а на мен това щеше да ми послужи. И Мария не беше с всичкия си, но при нея избиваше другаде, тя беше по-скоро занесена, отколкото маниакална. Луда беше по своята „дача“ — ремонтирано плажно бунгало на черноморския бряг в южната част на Украйна. Бе се зарекла да ме води там през пролетта. Докато се унасях, тя нареждаше в хрипкав шепот: в този простичък дом ще живеем, всяка сутрин ще плуваме голи в тюркоазената вода и ще бродим из пясъка с часове под конфети от бели пеперуди.

На седми ноември 1982-ра, покрай още стотици руси и афганистанци, синът на Лев Артьом бе убит в тунела Саланг по северния път от Кабул. Най-високият на земята тунел преминава през хиндуисткия Куш, правен е от съветски строители (през 1963-а година) и до днес си остава четириизмерен, 360-градусов смъртоносен капан — даже и в мирно време. След като разчистил една лавина, конвоят на Артьом се насочил на север. Друг конвой, на три километра откъм другия край, бил разчистил друга лавина и потеглял на юг. Вероятно е имало сблъсък; несъмнено е имало взрив. Казаха ни, че умрели „десетки“, ала цифрата вероятно беше близо хиляда. Не експлозията ги беше убила, а димът. Тъй като руските власти сметнали по погрешка, че конвоят на Дмитрий е нападнат от муджахидините. Запечатали в двата края тунела. Ослепели, влудени, задушават се, давят се, борят се, блъскат — и то бавно. Тотална смърт, дълбока смърт за Артьом.

Стигнах у тях в деня след телеграмата. Щорите бяха спуснати. Сигурно ще се чудиш как ми е било до това, но си спомних за Уилфред Оуен: И всеки бавен здрач е спускане на щори. Той говореше за едно осиротяло семейство (или за почти безкраен низ от такива семейства) в скръбните графства през октомври седемнайсета година. Спуснатите щори бяха признание и нещо като сигнал. Но скърбящите имат нужда от мрака. Светлината е живот и е непоносима за тях — също като гласовете, птичите песни и шумът от решителни стъпки. Те самите са призраци и си търсят атмосфера, милостива към тях и гостоприемна към други призраци като тях, към един конкретен призрак.

Стоях в сенките с тях толкова дълго, колкото можех да понеса. Десет минути. В банята на хотела до гарата течеше черна вода. И това нито ме изненада, нито ме притесни — аз си знаех какво да очаквам. Какъв друг цвят да бъде водата? Наблюдавах се в огледалото и усещах, че мога просто да го сваля, това мое лице. Сякаш можех да разкача токите зад ушите и то щеше да падне само… Звънях по телефона през няколко часа. Ходех до тях. И всеки път, когато излизах от входната врата, сякаш си проправях път през духовете, за да грабна първата глътка въздух. Ето какво ми каза той: „Най-ужасното е, че го съжалявам.“

Лидия непрестанно беше горе, в стаята му.

— Какво прави?

— Души дрехите му.

Щорите никога не се вдигнаха. На третата сутрин Лев каза, че доколкото въобще усещал физическото си тяло, сякаш му се виело свят. Взеха го в болницата на Тюмен и още същия следобед го прехвърлиха в Екатеринбург. Дръпвайки ме от Лидия, лекарят каза, че никога не е виждал пациент да реагира толкова слабо на такова масивно вливане на лекарства. Нарече го „аварийна каскада“: орган след орган отказвали да му служат. Брат ми лежеше неподвижен и тих върху вдигнатото легло, ала в същото време беше в бясно движение. Обикаляше край главата ми, чезнеше във водовъртеж.

И през цялото време си остана в съзнание. Очите му сновяха от лице на лице — ту към Лидия, ту към Кити, ту към мен. Бяха очи на човек, разтревожен, че нещо забравя. После си спомни. Сбогува се с нас един по един. Позамисли се над лицето ми. Не ме разкривай, помислих си аз. Не ме издавай.

— Най-сетне, а? — рече той. После пророни: — Моля.

Лев предаде дух в същия ден, в който умря Леонид Илич — на десети ноември. В един ден с човека, който изпрати Артьом в тунела Саланг.

Тя живееше, Винъс, в един дом на позора… Чакай малко. Ами някакъв интервал за приличие? Не, вече имахме интервал за приличие. Продължи двайсет години. Аз, разбира се, можех да мисля, както скитах из московските улици, че съм само посланик с траурни новини, като примерен брат — като примерен брат. Само че не го правех. Имах план. А тя, Винъс, живееше в един дом на позора.