Мартин Еймис - Дом за свиждане

Ананий бе седнал с ръце в скута, сплел пръстите им. Как издържаха да се докосват взаимно? Как така не се дръпваха погнусени? Чувствах малко отвлечена жалост за прашинката, уловена в двучерупчената му хватка. Отговорът ми беше героически мек, но и без това беше ясно, че нямаше да ми се налага да издържам или пък избягвам второ негово ръкостискане.

— Сигурно сте наясно, че Лев прекара десет години в лагер.

— Друг начин нямаше, нали знаете. Кой свободен човек би отхвърлил такъв труд, да копае за злато, за никел — всички тези неща, без които нямаше да оцелеем.

— След войната — възразих аз. — Бяхме там след войната.

— Институцията забуксува. Често се случва. Ама сума време е изминало оттогава. Пък и я се виж само. Ти си се помирил с тази държава. И добре си живееш от нея, моля ти се. Не ти е навредила чак пък толкова, а?

Зачаках. Мислех, че Зоя ще ми хвърли предупредителен поглед. Тя обаче бе свела глава. Струваше ми се, че всички руснаци го правят. Пазят се да не се побъркат от мъка. Засега казах само, че истината не е това, което той бе избрал да опише.

— Избор ли? Избор? Че то кой тук избира? Аз не съм имал избор. Ти не си имал избор. Тя не е имала избор. Никой тук няма избор.

И тогава го казах. Казах: ти си имал избор. Знаеш ли на какво ми приличаш? На онези от лагера — на мъжете и жените, които са ни мъже, ни жени. Но на тях им е било отнето. А ти… Ти сам си го пожелал.

Времето изтиктака. После той плесна ръце върху кожените облегалки на креслото и се опита да се надигне. Каза с внезапно вдетинен и безпомощен глас:

— Защо хората мислят, че могат ей така да се върнат и да разстройват всички? Мислят, че могат просто така да се върнат. И да разчовъркат старите рани.

Зоя му помогна да стане. Кимна, махна ми да мълча и го поведе към вратата, оставяйки ме с мрачното чувство, че отиваше да се погрижи за старата Естер.

Този втори антракт аз прекарах, обикаляйки стаята; сякаш всеки орнамент и дрънкулка, заврънкулка или пък корниз бе допуснат, ако не и направо платен от снизходителния смях, който авторът бе събудил с непрокопсаните си бандити и дребните им спънки по пътя към изкуплението. В „Разбойници“ (1935) политическите, фашистите, бяха просто очернени; в „Негодяи“ (1953) обаче бяхме хем очернени, хем с юдейски произход; до един като Фагин, като Шейлок и Юда. Ей там в ъгъла беше възправен малък олтар на по-важните постижения на Ананий — снимки с автограф, купи, шалчета, грамотата по случай връчването на орден „Герой на социалистическия труд“… Мислех си колко дълбок бе провалът на Зоя; провалил се бе планът й да следва сърцето си. Аз сам знаех какъв безнадежден план беше — с всичките си вдовици, със сираците, застаряващи безпризорни или подменени дечица; мишчици и свинчета, още тропащи из изоставената лаборатория дълго след като експериментът е свършил. И сега просто трябва да довършат живота си.

Тя се върна. Ей, еврейко, прошепнах. А „Ананий“ не е ли еврейско и то? Тя затвори двойните врати и се отпусна, опряла длани на тиковото дърво. Запристъпя напред с нещо, което напомняше комичната разпуснатост на предишната й походка, а когато приседна, стъпалата й за момент се надигнаха от паркета и отново се нагласиха, докато тя потупваше канапето да ида при нея.

— Той не е лош човек.

Въздишката й пробяга по рамката на канапето.

— Разполагаме с пет минути. После ще замърмори. Много мило от твоя страна да наминеш, но за мен е болезнено да те видя. Пък и ти да ме виждаш. И защо си дошъл? Сигурна съм, че имаш повод. Като те познавам.

Казах, че са даже два. Два въпроса.

— Почвай.

Попитах какво се е случило в Дома за свиждане.

— В Дома ли…? — Хиляди малки бръчици се сговориха по челото й, преди тя да отвърне: — О, тогава ли… Защо питаш? Нищо особено не се случи. Според теб какво се е случило? Беше хубаво. — После Зоя видя моята изненада, на свой ред се учуди и каза: — Може би ни дойде твърде много. Много плакахме, много приказвахме. Очевидното също, разбира се.

После се извиних за нелицеприятната си прибързаност и добавих, не напълно правдиво, че имам планове, които не търпят отлагане. Казах, че заминавам за Америка. И ще бъда богат и свободен. Казах й, че от трийсет и шест години мисля за нея по хиляди пъти на ден. Казах:

— Вторият ми въпрос е дали идваш с мен.

Ето пак: сладката миризма. Но сега всички прозорци бяха затворени. И докато кръвта ми се изкачваше в гърлото, едно от ушите ми се задави и млъкна, та когато Зоя най-сетне заговори, като че ли я слушах някъде отдалеч — с паузи, ехо и жужене по връзката.