Мартин Еймис - Дом за свиждане

Освен другото бе богата. И начетена по свой начин. Никъде не ходеше без дежурните си четири-пет подвързани с кожа антологии, или съкровищници, скудоумна поезия от началото на века. Тях четяхме съвместно. В ученето на нов език вкусът често е последното нещо, което усвояваш; години наред се мъчех да впечатля хората с продължителни рецитации на Ласел Абъркромби и Джон Дринкуотър. В същия период под добър разговорен английски си представях едно изречение с много идиоми като in the nick of time 2 2 За нула време. или by hook or by crook 3 3 По един или друг начин . Чувала ли си израза „отвратителен англофил“? Е, такъв станах аз. И наистина бе отвратително. Понякога се усещах колко гнусен съм станал — от пепита и туида, дето тя ми ги внасяше, до бастуна-чадър. Плюс жлъчта и ужасната педантичност. Ти самата опита от тях, когато изпаднах в онзи стряскащо продължителен пристъп на смях, та ти чак се обади на Таненбаум: току-що бях попаднал в „Лолита“ на фразата he had the cheek of taking my photograph 4 4 Той прояви нахалството да ме снима . И все пак твърдях, че англофилията не е ирационална. Видиш ли, Винъс, според някои руската литература компенсира руската история. Толкова мощна и толкова истинска, раснала върху компост от кръв и лайна. Но английският пример показва, че литературата не печели легитимност от ужаса. Претендирайки за световно господство, английският роман попоглежда тревожно към французите, към американците и — да — към руснаците. Но английските стихове нямат нужда от съдници. Според мен не е малко да имаш такава история — и поезия, дето не познава страха. Такава политика и такава поезия.

Джоселин, върховната жрица на преходността и безплодието, смяташе за съвсем нелогична забележката, че има пет пораснали дъщери, пък и двайсет и три броя внучета (всяко от които получаваше картичка и една недодялана руска играчка за рождения си ден). Сексуалните отношения също смяташе за дълбоко фриволни, но нерядко отстъпваше. Не преставах да се изненадвам колко жизнена беше всъщност нейната фигура. Неизвестно защо бившите й любовници, та дори и съпругът й, не извикваха у мен нито капка враждебност. Казано откровено и не толкова кавалерски, не разбирах какво бяха виждали в нея: те и бездруго бяха до един англичани. Във всеки случай вътрешният ми живот ставаше все по-англофонски. Това също беше част от плана, но и страшна възможност. Като му забранили да пише, Пастернак се насочил към преводи — и на Шекспир, и на много други. Аз разбирам какво има предвид, казвайки, че така е общувал със Запада, с историческата земя, с лицето на света. Джоселин се обличаше в черно, но се плашеше от чернотата. Аз боравех с по-жлъчни нюанси.

На десет-единайсет години моят племенник Артьом още се криеше от Джоселин. Час-два по-късно се промъкваше в дневната и се втренчваше в нея. А пък иначе не бе плахо момче… Това не ме спираше да я водя у тях всяко лято за седмица. Лев и Лидия скоро се приспособиха. В крайна сметка в Русия не е нещо особено някой да зарови лице в дланите си на вечеря или пък да се свие в позата на ембрион, докато сте на пикник. Никой нямаше да обърне внимание, ако Джоселин не бе англичанка и не можеше да напусне страната в мига, в който поиска. А освен това говореше руски колкото някоя аристократка от деветнайсети век (десет думи, не повече), тъй че само на мен се налагаше да я слушам. А на мен ми харесваше.

Ние с Лев пак се бяхме сближили. Ах, тези утешителни модулации: представи си един цял живот, преразказан в утешителни модулации… Ние с Лев пак се бяхме сближили. Седяхме до късно в кухнята, пиехме и пушехме. Имаше няколко белега за известно доволство. Първият беше шахът (да постигна реми беше толкова трудно, колкото да изпълзя върху сал в разлюляно море). Вторият бе пелтеченето: Лев отново се бореше с него. Пък и не прозвуча толкова нелюбезно, когато една вечер повдигнах въпроса за поезията. Не от някакви безпристрастни подбуди; исках нещо да разбера.

— Тия работи, дето тя ги чете — шепнех аз за Джоселин, чието радио още се чуваше откъм съседната стая, където спяхме с нея, — са ужасни.

— В какъв смисъл?

Обясних: пасторално-сълзливи, стил от „сребърната епоха“. Разказах му за Уилфред Оуен, поет от Първата световна война, който пишел така отначало. Негова беше фразата „тъпоумни лъчи“.

Така трябва да се наричат всички книги на Джоселин, казах аз. „Тъпоумни лъчи: Съкровищница на джорджианската поезия“. Не знам какво намира в нея.

— Явно нещо намира. Все е по-добре от нищо. Аз нищо не намирам. За мен всичко е мъртво. На теб още ти харесва, защото никога не си искал да я пишеш. Поезията, де.