Ан Ейвъри - Снежната кралица

— О, Хети! Ако знаеш колко ми липсваше през цялото това време! Колко ми липсваше!

— Пазя писмата ти. Всичките — каза Хети, която внезапно се почувства твърде срамежлива, за да го погледне в очите, и вместо това гледаше жилетката му. Гласът й трепереше от вътрешното напрежение, което изпитваше, докато се притискаше към годеника си, разтърсена от силата на нуждата, която я бе изпълнила толкова внезапно.

— Знам, че не бяха много дълги — каза Майкъл и я настани по-удобно в скута си, така че краката й висяха през страничната облегалка на стола. — Всеки път исках да пиша повече, но все нещо…

— Чела съм ги толкова често, че най-старите вече са изтъркани и намачкани — призна си Хети. — Въпреки че може би не трябва да ти казвам това, за да не започнеш да се надуваш и да се мислиш за твърде голяма работа.

— Няма такава опасност, след като ти вече си тук, за да следиш да не кривна от правия път. Две години… — Последните му думи бяха изречени почти като въздишка. Хети усети дъха му в косата си.

Тя се разсмя, защото не искаше да го вижда натъжен, и се отблъсна от гърдите му, така че да остане седнала с възможно най-голямо достойнство.

— Е, сега, когато вече съм тук — и то не благодарение на теб, ако мога да добавя! — възнамерявам да се уверя, че никога повече няма да ме изоставиш на някоя гара!

Тя премигна и докосна нежно ъгълчето на устата му, след което прокара пръст по извивката й. Брадата му одраска пръста й и накара тръпки да преминат по гърба й.

— Няма да ти позволя да ме изоставиш никога вече, Майкъл Райан. Обещавам!

— Няма да ти бъде много трудно да си изпълниш обещанието, Хети. — Погледът му се плъзна по челото, очите, носа, след това се спря за малко върху шията, гърдите, краката й, които бяха прехвърлени толкова безсрамно над облегалката на стола.

Майкъл се изправи и с едно дръпване я вдигна и прилепи до себе си.

Докато ръцете му я обвиваха, Хети усети твърдостта му и успокояващата ширина на раменете му. Тя уви ръце около неговите и се отпусна.

— Ако продължаваме така, никога няма да успеем да те нахраним — каза тя, опитвайки се да бъде практична, въпреки че с удоволствие щеше да гладува колкото беше необходимо, стига Майкъл да продължеше да я прегръща.

— Аз се храня с теб. — Той въздъхна и положи брадичката си върху главата й. — Толкова се радвам, че си тук, Хети. Толкова много се радвам.

Малката кухня на Майкъл беше обзаведена със стара готварска печка, малка маса с три различни стола до нея, олющен кафеник, две ябълки и прах. Полиците в малкия килер предлагаха още прах и една ръждясала кутия от кифли.

Само банята, която се намираше в малката стаичка в задния коридор, беше съвременна и чиста. Най-хубавото беше, че тя беше оборудвана с малък газов бойлер, който беше свързан с кухнята, ваната и умивалника в банята. За Хети това компенсираше всички недостатъци на кухнята.

Докато Майкъл се бръснеше и се опитваше да приведе външния си вид в ред, Хети свари кафе. Тя самата щеше да се преоблече едва когато се настанеше в пансиона на госпожа Спенсър, където Майкъл й беше запазил стая и където щеше да я заведе, когато бъдеше в приличен за пред външни лица вид.

Хети се намръщи на чашата в ръката си. Той се нуждаеше от добра храна и дълъг сън, но упорито бе настоявал, че кафето ще му бъде достатъчно, докато отиде да вечеря с нея при госпожа Спенсър.

— Наистина ли греховете ми са толкова големи, Хети? Мръщиш се като проповедник на литургия.

Той бе застанал в рамката на вратата, обръснат и облечен в чиста бяла риза и изгладен тъмносив елек. Майкъл дори бе успял да среше косата си в някакво подобие на ред. Но нито липсата на брада, нито чистите дрехи, можеха да премахнат тъмните кръгове под очите му и хлътналите му бузи. Той изглеждаше…

Хети си пое дълбоко дъх. Той приличаше на божество.

Дълго време Майкъл остана да стои неподвижно в рамката на вратата; след това се усмихна и подуши въздуха.

— Това кафе мирише добре.

Хети се надигна, но той й махна с ръка да седне.

— Аз ще го взема. — Майкъл взе чашата, която тя му подаде, и наля за нея и за себе си. Черно, без сметана и без захар. Хети се намръщи, когато той отпи от горещата течност. Тя нарочно беше направила кафето силно, но сега беше благодарна, че бе успяла да намери малката купичка със захар, с която бе подсладила своята чаша кафе.

— Хубаво е. Винаги си правила хубаво кафе, Хети.

— Не толкова силно.

— Така ли? — Той огледа чашата си, повдигнал изпитателно едната си вежда. — Е, и така е хубаво.