— Не е безнадеждно, Хети! Ти не чу ли, когато ти казах за напредъка…
— Но ти казваш за всичко, Майкъл! За нов вид залепващ се пластир, за по-добър стетоскоп, за нова хирургическа техника! Никога не си споменавал, че искаш да работиш с болни от туберкулоза! А и повечето хора, които ще лекуваш, ще бъдат на прага на смъртта, нали? Също като майка ти? Как ще се справиш с това?
За миг той се издигна над нея подобно на някакъв мрачен, гневен бог, но бързо успя да се овладее.
— Колко време мина, откакто Кох откри причината за туберкулозата? Четиринадесет, петнадесет години. Допреди се смяташе, че тази болест се предава по наследство от майка на дете. Така казаха и когато почина майка ми. Наследствена. Но Кох доказа, че това не е така.
Той млъкна за миг и се втренчи гневно в годеницата си.
— Петнадесет години, а все още няма лекарство за болест, която е причина за една четвърт от смъртните случаи в тази страна, Хети. Никакво лекарство! Някакъв вирус, който можем да видим само през микроскоп, унищожава човешки живот, а ние сме безпомощни и не можем да го спрем!
— Но какво общо има това с нас, Майкъл? — попита Хети. — Ние се обичаме. Искаме да се оженим. Ако заминеш за Колорадо…
Майкъл падна на колене пред нея.
— Ще бъде само за малко, Хети. Само за няколко месеца. Кълна се. Само докато се устроя и спестя достатъчно пари, за да взема теб и майка ти при мен. Дори няма да се тревожа как ще плащам дълговете си. Обещавам ти. Обичам те, Хети, и искам да се оженя за теб. Повече от всичко на света.
— Тогава недей да правиш това, Майкъл. Моля те. Нека да се оженим. Сега. Днес. Тази седмица. Можеш да говориш с доктор Стивънсън. Може би някои от твоите професори…
По бузите на момичето се стичаха сълзи, но тя не им обръщаше внимание и протягаше ръце към Майкъл.
— Моля те, Майкъл, недей да заминаваш за Колорадо.
Ръцете му се увиха около нейните и ги стиснаха отчаяно.
— Ще замина, Хети. Защото трябва да го направя. Не разбираш ли това? Трябва да го направя.
Колорадо Спрингс, Колорадо, декември 1898 година
Прекосяването на Канзас и източната част на Колорадо бе отнело цяла вечност. Когато здравата госпожа Фиск първа бе разпознала в назъбената синя линия на хоризонта известните Скалисти планини, Хети бе премигнала разочаровано. Те не изглеждаха чак толкова внушително колкото бяха описани в статиите в списание „Харпър’с“. Тя не осъзна, че с всеки изминат час те щяха да стават все по-големи и по-големи, докато не изпълнеха половината небе.
А колко висок беше връх Пайкс! Не й беше необходима помощ, за да го разпознае! Нямаше как да сбърка смелия му профил. Колко висок беше този връх, та на него имаше сняг дори през лятото! Майкъл й бе писал, че в щата има върхове, които са още по-високи. Трудно беше за вярване, но все пак беше факт. Хети беше прегледала атласа в обществената библиотека, за да се увери, че той не се шегува с нея.
Тя притисна буза до прозореца на купето и се опита да види нещо повече, но един скалист, покрит с борове, хълм внезапно се изпречи в полезрението й. Тя неохотно се отпусна обратно в седалката си. Ако можеше Майкъл да седи сега до нея!
Той й бе писал често, но писмата му рядко биваха нещо повече от надраскани набързо бележки в края на тежък и изморителен ден. Къси или не, тя ги бе чела и препрочитала. Всички те завършваха по един и същ начин — „Обичам те, Хети. Доскоро.“
Пръстите й се стегнаха около чантата в скута й, в която се намираха скъпоценните писма на годеника й.
„Скоро“ се бе проточило твърде дълго, повече отколкото някой от тях бе предполагал. Доктор Каткарт бе починал неочаквано едва два месеца след пристигането на Майкъл в Колорадо и му бе оставил къщата и кабинета си, медицинската си практика и много други задължения. Докато Майкъл успее да оправи обърканите дела на покойния си приятел и да спести достатъчно средства, за да повика Хети и майка й, Мадлин Малоун вече бе твърде болна, за да пътува. Лекарите бяха казали, че пътуването щяло да натовари прекалено слабото й сърце и Хети неохотно бе приела мнението им. Здравето на майка й стоеше на първо място, независимо от това какво се искаше на дъщерята.
В продължение на две години тя бе останала в малката къща в покрайнините на Бостън и се бе грижила за болната си майка, опитвайки се да не обвинява Майкъл за това, че беше заминал толкова далеч точно когато най-много се нуждаеше от него. Не й беше лесно, особено през последните няколко месеца, когато майка й бе лежала толкова неподвижно в леглото си в очакване на облекчението, което единствено смъртта можеше да й даде.
Читать дальше