Хубавицата Езензулхар - Аварска приказка (Аварска приказка)

Момъкът бил на лов, а пред девойката стояло ябълковото клонче. Клончето приказвало само. Като приказвало, ръкопляскало; като ръкопляскало, подскачало.

И хитрата вдовица казала:

— Как може да се забавляваш с такива щуротии? Не ти ли омръзна това? Млада девойка си, а нямаш приятелка! Чувах, че в един сребърен дворец отвъд морето живее хубавицата Езензулхар. По-хубава от нея, по-умна от нея няма по целия свят… Кажи на брат си да се ожени за нея! Тогава ти ще имаш приятелка и никога няма да усетиш какво е скука!

Вечерта братът се върнал от лов, девойката започнала да плаче и да се оплаква:

— Захвърляш ме сама-саменичка — плачела тя. — Препускаш из гората от сутрин до вечер. А на мен вече ми омръзна тази говоряща ябълка! Нямам приятелка, погубвам се от тъга… В един сребърен дворец отвъд морето живее хубавицата Езензулхар. Ожени се за нея и ти ще имаш жена, а аз — сестричка.

Момъкът нищо не можел да откаже на сестра си — толкова я обичал! Взел си сигурно оръжие, оседлал верния си кон и тръгнал.

Пътувал, пътувал. И нощем пътувал, и денем… Много пътища оставил зад себе си и веднъж гледа: седи мирно на прага на колибата си един старец с бяла брада.

— Добър ден, татко! — поклонил се момъкът.

— На добър час! — пожелал му старецът. — Къде отиваш, синко? Момъкът разказал.

Старецът се намръщил.

— Слушай какво ще ти река — казал той. — Тръгвай по-добре обратно. Много смелчаги заминаха по този път, но нито един не се върна… Езензулхар живее в сребърни чертози, заобиколени от морето. Трябва да я повикаш на брега. Ако не излезе при повикването, този, който я вика, се смръзва до коленете. Ако я повика втори път и тя не излезе — човекът се смръзва до сърцето. А пък ако не излезе и на третия път — човекът се превръща на камък. Целият бряг е осеян с такива каменни конници…

— Прости ми, татко! — казал момъкът. — Дълг на по-младия е да слуша съветите на по-старите… Но все пак аз ще тръгна по пътя на смелчагите! Те се опитвали да победят Езензулхар, ще се опитам и аз.

Пътувал, пътувал. Малко ли пътувал, много ли, но на края видял сребърните чертози на Езензулхар.

Целият морски бряг бил осеян с каменни конници, но храбрият момък не се уплашил, не трепнал.

— Езензулхар! — извикал силно той.

Езензулхар не излязла и момъкът се смръзнал до коленете.

— Езензулхар! — повикал той отново.

Езензулхар не излязла и момъкът се смръзнал до сърцето.

— Езензулхар! — повикал той трети път.

Но и този път Езензулхар не излязла. Цялото тяло на момъка се смръзнало, той се вкаменил като смелчагите, които дошли преди него…

А сестрата чакала, чакала брат си, все мислела за него, място не си намирала. Минал месец — брат й не се вижда. Минали два — брат й не си идва. Изтекъл трети — брат й не се върнал.

Девойката се препасала с връв, взела една желязна тояга, обула стоманени обувки и тръгнала да го търси.

Вървяла, вървяла. Много ли, малко ли вървяла, но почивка не знаела, не яла, не пила… Срещнала на края оня мъдър старец с бялата брада. Седял си кротко на прага на колибата си.

— Къде отиваш? — попитал старецът.

Девойката разказала.

— Езензулхар отдавна превърна на камък твоя брат — казал старецът. — И не само твоя брат, а и всички смелчаги, които искаха да се оженят за нея… Но те може да се съживят. Трябва само Езензулхар за миг да се покаже от двореца си… Ти, като идеш на морския бряг, я повикай веднъж и дваж. Ако не излезе, третия път извикай така: „Нима ти си по-прекрасна от мен, златокъдрата, че толкова се гордееш?“ Тогава Езензулхар няма да изтрае и ще излезе от двореца си.

Девойката благодарила на стареца и тръгнала нататък. На морския бряг видяла вкаменения си брат и горчиво заплакала. След това си поела дъх и силно извикала:

— Хей, Езензулхар, излез!

Езензулхар не излязла и девойката се смръзнала до коленете.

— Излез, Езензулхар! — повикала отново тя.

Езензулхар не излязла и този път и девойката се смръзнала до сърцето.

— Нима си по-прекрасна от мен, златокъдрата, че толкова се гордееш? — извикала тогава девойката.

И в същия миг Езензулхар излязла.

— Коя е тази златокъдра? — попитала тя.

Вкаменените храбреци веднага оживели и всичките тези прославени юнаци нарекли момъка свой по-голям брат, а сестра му — своя по-малка сестричка. Езензулхар се качила на една златна лодка, изплавала на брега.

— Този момък е наш по-голям брат — казали й юнаците. — Той и сестра му ни върнаха живота. Омъжи се за него!