Надин избухва в ридания. Едва тогава погледът на майката, особен поглед, се възвръща в стаята. Мълчанието й впечатлява децата, колкото и смъртта.
— Легнете си — казва съседката, — няма да издържите.
Но тя издържа, тя издържа. Пожела да остане сама до ковчега.
Целият квартал се струпа половин час по-рано. По-точно, ония, които можаха да дойдат. Жените, забрадени, са все откъм тяхната страна. Сред тях е и една стара госпожа с палто с лилави ресни. Лелята продължава да плаче или да се лигави, не е съвсем ясно. Няколко мъже стоят зад бащата, който мърмори, като си трие очите с ръкав: „Това момче, това момче…“ Приятелят на Серж също е тук, оня, дето му носеше боб в колибата и за когото той е бил свадлив и дързък главатар. Различават се и четири-пет души от социалните служби. Жаник пристига в последния миг с момчета от неговото общежитие. Възпитателят ги е докарал с кола. Само като ги гледа, човек разбира, че те вече познават самотата, заблуждението, боя и побоя, а някои от тях — и затвора. Всичките са пребледнели, очите им са втренчени в пречките на стола пред тях. Дали за тях Серж е някой, който не е успял да се измъкне, или пък някой, който се е измъкнал?
На гробището техните джинси с капси и каубойските им ботуши приключват шествието на нищетата. Вдигнали са си яките и не знаят къде да си дянат ръцете. Жаник и Жози са струпали венците край зеещата яма: „От съседите“, „На нашия брат“.
Тя все още се държи, изправена на склона под плажния вятър, който сгъстява редиците на присъствуващите отзад, сякаш те очакват тя да се олюлее, да изчезне и да поеме последната лопата пръст върху гърба си.
„Не разбирам“ — тя отново се връща на тази мисъл.
— Не разбирам защо го направи. Щеше да се върне в къщи. Беше припечелил пари. Не беше история с момиче. Не може да се каже, че не искаше да се върне, чакаше само това. Даже нощем понякога идваше в колибата и стъкваше огън, виждах огъня му. Предната вечер май че се е смеел в кухнята и сетне… Но, не разбирам, ще накарам да доведат следствието докрай. Има нещо нередно. Брат ми, когато го направи, не беше същото. Също и Роже, Роже казваше: „Мамо, съсипах си живота“, колко годинки трябваше да лежи! Но Серж — на шестнайсет години! Не, Серж не! И никакво писмо, нищо! Чаках пощаджията всеки ден. Ето това е Серж. Бил ме е зачеркнал, това е ужасно. Но няма значение, ще му нося цветя, да, ще му нося цветя, всеки ден, няма да ям, но ще му нося цветя. Защо ли си мисля за Майк Брант? Странно, но когато той се самоуби, бях като белязана, не мога да обясня защо. Двайсет и трети април ще бъде траурен ден за мене. Серж даже ми беше казал: „Ама, мамо, ти не го познаваш…“ Вярно е, но то беше нещо по-силно от самата мене и аз си мислех за майка му. Не, не, не искам инжекции, не искам да спя, не мога да спя, само взех хапчета, но от тази телевизия ще ми се пръсне главата. Той не може да разбере, че ми се пръска главата. Няма значение, моето момче ми показа пътя, стигнало му е до гуша, и на мене също. Но за мене — нищо: погребението на куче, нищо не искам!
Децата я гледат. Чашата вино, която тази сутрин съседката й даде да изпие след хапчетата за успокояване, я докарва в това състояние на бълнуване. Серж идвал нощем и тя гледала огньовете му. Никак не е сигурно. Тя е твърде разстроена, за да спи, твърде изморена, за да се разхожда навън, което обикновено я успокоява. Бащата надува телевизора, за да не я чува повече. Тя изважда от чантата си, сложена на бюфета, една снимка за паспорт, на която Серж се усмихва под бялата си шапка на помощник-готвач.
— Гледайте! Това е било миналия петък, на автомата за снимки на автогарата. Намерили я сред вещите му.
Есента е мека. Цветята бързо повяхват на гроба на Серж. Тя ги полива с едно шише от минерална вода, което пълни на другия край на гробищата.
— Иска ми се да сложа мраморна книга със снимката му и да посадя едно дърво откъм кръста. Но трябва да се почака гробът да улегне. Като си помисля само, че е там с Роже… Не знам дали щеше да му бъде приятно. Ако не бяха малките, кълна се, нямаше да останат сами! Това ги разтърси малките. Брюно дойде с мене една сутрин, когато всички венци бяха още тук, повдигна единия и ми каза: „Погледни, виждат се краката на Серж!“ Клетото дете!
Тя върви по чакълестата алея и се отбива на гроба на съседката.
— Ще й сипя водица… Тя така и не узна. Не разреших да й кажат.
А сега трябва да се прибира. Само като си помисли, и й се повдига от лошото настроение на бащата, подклаждано от нейната мъка, която я отличава от другите, телевизорът, който я тормози, дечурлигата, които обръщат всичко с главата надолу. Тя не може да убегне от нищо. А в леглото, където са тримата с Давид, образите най-много я преследват. Почти докато дойде време да слиза с Жози за автобуса на шоколадената фабрика.
Читать дальше