Кристиян Емар: Морето съвсем не се вижда

— Чудесно е. Винаги има нещо ново. Вчера имаше дегустация на чипс със скариди, а днес получих един сладкиш с карамел за туй, че купих четири кофички кисело мляко. На 28, не, на 29, кръстницата на Надин пък получила бутилка аперитив, защото имаше рожден ден, поговори и по микрофона.

— Тука ли се снабдявате с всичко?

— Ами че то става бързо, но после отиваме да пийнем нещо срещу будката и за голямо удоволствие на Брюно потегляме при мокетите. Само да го видите как се въргаля там! После се прибираме, Давид, миличък, какво те научи мама? Ма-мут… Ма… мут…

Очичките му заблестяват и се присвиват:

— Обичам те, „Мамут“!

Брюно разплисква локвите пред къщи с новите си обувки, днес е първият учебен ден.

Прихлупена върху масата, с кърпичка на устата, една жена плаче мълчаливо. Това е сестрата на Югет — стара жена на 43 години. Тя чака тук своя автобус, връща се от облъчване. Открива подпухналото си лице:

— Дъщеря ми замина и не зная къде е.

— Кажи, че си я изхвърлила, защото е бременна. Не мога да хукна да я търся, току-що се връщам от болницата, снощи откараха комшийката. Моят Серж я заварил в безсъзнание, като се върнал.

— Не беше в безсъзнание, приказваше — уточнява Надин.

— Да, но ще видиш, че няма да я бъде… Не е ли време за твоя рейс?

Сестрата излиза с кърпичката си и с пластмасовата си торба.

Югет иска да бъде сама, ако може така да каже. Сама с Надин, Брюно и Давид. Тя размишлява. Нещата не й изглеждат толкова зле. Работодателят на Серж ще може да го вземе при себе си до 30, а след затварянето на ресторанта или ще получи място в курса за обучаване на възрастни, възпитателката не обещава нищо, или пък ще се върне тук. Тя не държи много! Все пак бащата е по-спокоен, когато Серж го няма. Това, което я изненадва, че двамата врагове си проговориха, като се срещнаха на пътя. Серж още не се е връщал при нея. Тя си мисли, че никога вече няма да го направи. Като каже нещо… И тя е такава. Дава пари на съседката за него, прави всичко, което може, но първата крачка трябва да направи той, това е! С нея е така. Но я боли.

Бащата е в къщи, защото в завода стачкуват.

— Всички участвуват, и значи… — казва той, за да се оправдае.

Тя не възразява. Знае, че този път е заради уволненията. Да, трябва всички да работят. Но за нея една стачка е преди всичко дечурлигата, които се въргалят в единствената стая, докато учителите непрекъснато искат нещо, или досадното присъствие на бащата през целия работен ден. Той присъствува на онова „лично“ време, което тя си измисля, а той го съсипва. Съседката няма да дойде, трябва да се обядва точно в дванайсет, после той ще си разглобява моторетката в кухнята, тя няма да може да излезе и ще се скарат поне десет пъти.

— Пусни ме да мина и не взимай тая тенджера, че дръжката й се върти. Навсякъде си си пръснал чарковете? Ама и аз ще направя стачка.

— Ти не работиш и не можеш да стачкуваш.

— Във всеки случай, ако направя стачка, няма да бъде в кухнята.

— Какво ще направиш?

— Каквото гледа по телевизията — демонстрации, лозунги, високоговорители, скандирания, тълпа пред железните врати. Ще я преживее стачката. Той пък търси лепило, за да си поправи четката за бръснене.

— Тебе те бива само да мрънкаш тука!

Някак смътно тя си казва: какво да направи през един провален ден, ако не една хубава кавга? Той обаче няма желание.

— Ама пак ли започваш? Ще ти затворя чекмеджето, да знаеш!

Но го казва вяло.

— Малко ли ти е работата с тия шест деца?

Кога пък е казвала, че има много работа? Другите казват: при тая работа, дето я имам. Но не и тя. Мислите й са изключително заети, но тя е изключително свободна.

И не го крие:

— След като съм обърсала покривката и измила линолеума, какво искате да правя в тази кухня? Имах една съседка-елзаска, не спираше да мие прозорците, а аз имам пет стъкла и една мукава. Няма нищо за лъскане, нищо, дето трябва да светне. Бельото, разбира се, се пере, но когато е много мръсно, го хвърлям. Имам за подмяна, но всичко е износено. Слагам малките отгоре, за да пестя чаршафи, понеже те се подмокрят и всичко става за боклука. Не си струва да стеснявам панталони, да удължавам палта — няма да траят.

Вижда го, че рови в чекмеджето на бюфета и измъква един будилник, пластмасови индианци и семейната книжка.

— Тя си е добре там, остави я!

А това е апендиксът на Брюно в една тубичка за ванилия. Тя не иска той да я види как живее. Надзираващият е тя.

Брюно влиза по престилчица:

— Виж какво съм ушил!