Кристиян Емар: Морето съвсем не се вижда

И той подава репичка от розово кече.

— О-хо! — възкликва тя бавно и прилежно, вслушвайки се в самата себе си. — Също като истинска… Тя си е измислила този глас — като от грамофонните плочи с приказки.

Това се казва новина — Жози ще се жени.

— Бременна ли е?

— Не, разбира се! — Гласът се засилва, тя подчертава думите: — Той е главен техник по телефоните, дошъл за поправки в завода, където работи Жози, автоматично се харесали и това е! Моята Жози ще си отиде. Но в края на краищата, ако е за нейно добро… Кръстницата на Надин заявява:

— Не ги отглеждаме за себе си…

— При всички случаи Жози не съм я възпитавала. Нито за нея, нито за себе си. Тя е дървена глава и туй то.

Гласът е променен. От радиопиеса е преминал към хладна констатация. Пауза.

— Ще престане ли да работи?

— А не, няма смисъл, то няма да стане веднага. Той има да си взема отпуската и като се върне, ще се разпишат. Тази вечер ще яде у дома, нещо като годеж в интимна обстановка. Но един ще си излезе…

— Даже двама ще излязат! Нищо не можеш да направиш, мила моя.

Югет не отговаря.

Всички са насядали около масата. Косите на Кател, Брюно и Давид лъщят от одеколона, а Надин е сресана на път, със зелен лак на ноктите, с три верижки на врата и все така навъсена.

— На колко си години, Надин?

— На тринайсет…

— Тринайсет! А би рекъл човек, че е на двайсет години…

Тахар е сред новото си семейство, смее се — очарован и къдрав; от време на време се навежда да целуне годеницата си по бузата. На годеницата й се спи, защото още в зори е била в служебния автобус, и примижава, понеже никога не е понасяла електрическата светлина. Но все пак му се усмихва.

— Видяхте ли, мамо?

Той е подпрял на бирената бутилка една табличка от боядисано дърво, върху която готическите букви са преплетени с чимширени листа, освен ако не са череши.

„Жозиан, еврейско име, което значи «съдия».

Всички с това име са смели, но свенливи.

Обичат учението и дейността на открито.

Те са вълшебници, които се оправят при всякакви ситуации.“

— Гледай ти!

Всички се смеят. Не са изключили телевизора, но не го гледат, пилето и кошничката с карамфили се редуват по средата на масата, където няма място за всичко.

— Вие не знаете какво е това дом, понеже си го имате открай време. Но аз съм най-щастливият човек при вас — каза Тахар. — В Сус, където живеех с чичо си, знаех само улицата. В къщата нямаше жена, майка ми умря в годината на Независимостта.

Замълчават, богати с това, което представляват в края на краищата — едно семейство. Тя ги е родила всички. Той пък, със своите 55 кила и язва в стомаха, ги храни, като тръгва през калните нощи с вързопчето си.

— Ама долу има слънце — подзема весело Тахар. — Жози ще види какво е слънце, във Франция го няма.

И след още една хапка:

— Добре сте си тука, все пак не е лошо. С един душ в ъгъла отзад ще имате и комфорт, тъй да се каже. За едно лято ще го стегнете с големите момчета.

Слънце, душ — с безупречно бялата си риза и пръстена си със скъпоценен камък Тахар извиква образи, за които никой тук няма точна представа, с изключение може би на Кател с неговите алжирски спомени. Меховете за вода от бежов брезент, окачени на някое маслиново дърво, бяха душът, а пресъхналото гърло беше слънцето. Другите виждат през очите на телевизията една девойка да се усмихва сред пяната и да тича боса под кокосови палми.

— У вас има ли кокосови палми, Тахар?

— Не, Брюно, но има други палми. Разкошни са. Има и медени фурми, казват им пръсти от светлина. Като се върна след един месец, ще ти донеса. Вие сте уморена, мамо, нищо не казвате.

— Никога не съм уморена — казва тя и става с ръце на кръста, както всяка вечер, — но ще сложа моя мъничък Давид да спи, че е жив заспал. Брюно я следва възбуден:

— Ама Тахар хич не е мургав. От коя страна е?

— От Тунис.

— Един негър няма да е такъв — ще признае тя на другия ден. — Ама с тоя не усещам разлика. Важното е възпитанието.

Серж се самоуби. Обесил се в помещението, приспособено за стаичка на персонала от кухнята. Тялото му е в моргата.

В къщи децата се притискат едно към друго. Толкова е ужасно, че за първи път е студено в тази кухня. Тя стои права пред бюфета, не се опира, не желае да седне, опитва се да сдържа треперенето си, като от време на време затваря очи. Съседката е, която посреща, в известен смисъл.

— Никой не го чул да става и в шест часа сутринта собственикът видял светлината. Нищо не можело да се направи. Както казва той, никой не е могъл да го помисли.