Знаем, че в дадени случаи психиката е тази, която определя едно-единствено значение на Образа — „конкретното“, но това обстоятелство е вече достатъчно доказателство за психическо неравновесие. Несъмнено съществуват случаи, когато Образът на Майката въплътява желанието за кръвосмешение със собствената майка; но психолозите единодушно възприемат подобно плътско тълкуване на един символ като белег за душевна криза. Самата диалектика на Образа прави лъжливо, заблуждаващо всяко негово свеждане до един-единствен признак. Историята на религиите изобилства с едностранчиви, а оттам и измамни тълкования на символите. Не би се намерил нито един голям религиозен символ, чиято история да не е трагична поредица от неизброими „сгромолясвания“. Не съществува и чудовищна ерес, адска оргия, религиозна жестокост, лудост, магическо-религиозна абсурдност или глупост, която да не е „оправдана“ в същината на своя принцип чрез невярно — защото е частично, непълно — тълкуване на величествена символика. 6 6 Виж нашия Traité d’Histoire des Religions (Трактат по история на религиите) изд. „ЛИК“, 1995, с.247 и сл.
Дълготрайност на образите
Не е нужно да се викат на помощ откритията на психологията по отношение на душевните дълбини или сюрреалистичната техника на механичното писане, за да се докаже, че в подсъзнанието си съвременният човек продължава да съхранява изобилие от митологични образи, а ние бихме добавили, че това е и негово духовно качество, по-висше от „съзнателния“ му живот. Ако изключим изпадналите в криза поети или душевно разстроените хора, ще можем да потвърдим цялата актуалност и сила на Образите и символите. И най-странното или безлично съществуване гъмжи от символи, и най-големият „реалист“ живее с образи. Пак ще повторим, а на следващите страници ще дадем и многобройни примери в подкрепа на твърдението, че символите никога не изчезват от психическото „настояще“: те могат да променят облика си, но функцията им си остава все същата. Трябва само да се свалят новите им маски.
Най-отвратителната „носталгия“ прикрива „носталгията по рая“. Споменахме вече за образите на „океанийския рай“, които изобилстват в книгите и филмите. (Кой бе казал за киното, че е „фабрика за мечти“?) Могат да се анализират и внезапно възникналите образи при слушането на някаква музика, та била тя и най-обикновения романс; тогава ще се установи, че от тях навява носталгия по митологизирано, превърнато в първообраз минало, както и че освен жалба по отдавна заличено в историята време, това „минало“ има хиляди други смислови значения: то изразява всичко, което е могло да стане и да не стане, съжалението на всяко човешко същество, че не може да бъде нещо друго, освен ако не престане да съществува, че не живее в обстановката и времето от чутия романс (каквито и да са местните или исторически краски: „доброто старо време“, Русия на балалайките, романтичния Ориент, Хаити от филмите, американския милионер, екзотичния принц и т.н.); в крайна сметка, то въплътява желанието за нещо съвършено различно от настоящия миг, което е напълно недостъпно или е безвъзвратно загубено: „Рая“.
Важното при образите на „носталгията по рая“ е, че те винаги говорят за нещо повече, отколкото би могъл да изрази с думи обектът, който ги е „видял“. Впрочем, повечето от хората не са в състояние да ги разкажат: не че те са с по-нисък интелект от другите, а защото не отдават голямо значение на аналитичния ни език. Подобни образи обаче сближават хората по-ефикасно и по-реално от какъвто и да е аналитичен език. Всъщност, ако наистина съществува пълна солидарност на човешкия род, тя би могла да бъде почувствана и „изявена“ само на нивото на Образите (не казваме на подсъзнателното, тъй като нищо не доказва, че съществува и надсъзнателно).
Досега никой не обръщаше достатъчно внимание на подобни „носталгии“; всички съзираха в тях само психически фрагменти без определено значение; приемаше се, че те биха могли най-много да представляват известен интерес при някои проучвания на формите на психическо бягство от действителността. А носталгиите понякога са изпълнени със значения, свързани пряко със самото състояние на човека; в това си качество те са интересни както за философа, така и за теолога. Обаче никой не ги приемаше на сериозно, смятаха ги за „вятърничави“: образът на Изгубения рай, който изниква веднага, щом зазвучи музиката на някакъв акордеон — какъв компрометиращ предмет на проучване! А това означава да се забравя, че животът на съвременния човек гъмжи от полузабравени митове, от използвани за други цели символи. Непрекъснатото откъсване на съвременния човек от „свещеното“ промени коренно съдържанието на духовния му живот, но не счупи матриците на неговото въображение: цяло митологическо сметище продължава да съществува в зле контролирани зони на духовността му.
Читать дальше