Мирча Елиаде - Образи и символи (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Нещо повече. Днес вече се съзнава нещо, което XIX век не можеше дори да предугади: че символът, митът, образът са част от субстанцията на духовния живот, че те могат да бъдат прикривани, осакатявани, принизявани, но никога изкоренени напълно. Наистина би си струвало труда да се изучи онова, което е оцеляло от големите митове през целия XIX век. Така би проличало как те — скромни, смалени, обречени да променят постоянно наименованията си, са устояли на този дълбок зимен сън, най-вече благодарение на литературата. 2 2 Колко вълнуващо би било начинанието да се разкрие истинската духовна роля на романа от XIX век, който въпреки всички научни, реалистични и социални „формулировки“ е бил голямото хранилище на унижените митове! Така например митът за земния рай е оцелял до наши дни под адаптираната форма на „рая в Океания“; от сто и петдесет години всички значими европейски литератури са възхвалявали райските острови в Големия океан, убежище на всякакви блаженства, макар че действителността там е била съвсем различна: „равнинна местност, монотонен пейзаж, нездравословен климат, грозни и дебели жени и т.н.“ Защото и без това Образът на този „океанийски рай“ бе подложен на изпитание от коя да е географска или друга „действителност“. Обективните реалности са нямали нищо общо с „океанийския рай“, който е бил от теологически порядък; той е получил, асимилирал и реадаптирал всички райски образи, отблъснати от позитивизма и сциентизма. Земният рай, в който вярвал още Христофор Колумб (нима той не си е мислел, че го е открил!), станал през XIX век един океанийски остров, но функцията му в устройството на човешката психика си оставала същата: там, на „острова“, в „Рая“ животът протичал извън Времето и Историята; човекът бил щастлив, свободен и не робувал на никакви условности; той не бил принуден да работи, за да съществува; жените били красиви, вечно млади, никакъв „закон“ не тегнел над любовта им. Та чак до голотата, която на далечния остров си възвърнала метафизическия смисъл: условие за живот на съвършения човек, на Адам преди грехопадението 3 3 Посветили сме на символиката на острова и на голотата в творчеството на Михаил Еминеску, един от най-големите поети на XIX век, проучване, издадено през 1938 година (виж нашата Insula lui Euthanasius, Букурещ, 1943 г., стр. 5–18). . Макар географската „действителност“ да опровергаваше този райски пейзаж, макар грозни и дебели жени да се нижеха пред очите на пътешествениците, никой не ги забелязваше; всеки виждаше само въображаемия, донесен със себе си образ.

Мисленето в образи и символи не е характерно само за децата, за поетите или за неуравновесените хора: то е присъща черта на човешкото същество, предшества говора и логическото, разумно разсъждение. Символът разкрива някои аспекти на действителността — най-проникновените, които не се боят да влязат в противоборство с всяко друго средство за познание. Образите, символите, митовете не са безотговорни творения на психиката; те задоволяват една потребност и изпълняват определена функция: да разголват най-скритите качества на съществото. Следователно, изучаването им ни позволява да опознаем по-добре човека, „човека накратко“, този, който все още не е обусловен от историята. Всяко историческо същество носи в себе си голяма част от предисторическото човечество. Наистина това обстоятелство никога не е било забравяно, даже през най-суровите години на позитивизма: кой по-добре от позитивиста знаеше, че човекът е „животно“, притежаващо същите качества и ръководено от същите инстинкти като на своите животински братя? Точно, но непълно заключение, можещо да служи само като отправна точка за по-нататъшни съждения. Днес вече започва да се установява, че праисторическата част на всяко човешко същество няма да се загуби, както се е мислело през XIX век, сред животинското царство и в крайна сметка в „Живота“, а тъкмо обратното — че се разклонява и издига много над него: тази праисторическа част от човешкото същество носи, подобно на медал, белега на спомена от по-богато, по-пълноценно, почти блажено съществуване. Когато едно исторически оформено същество, примерно един съвременен западняк, се остави да бъде обзето от неисторическата си част (което му се случва много по-често и радикално, отколкото си представя!), това не означава непременно, че се възвръща към животинския стадий от развитието на човечеството, към най-дълбоките извори на органичния живот: чрез образите и символите, които употребява, то многократно възстановява райския стадий на първичния човек (каквото и да е конкретното му съществуване, защото този „първичен човек“ се явява най-вече като първообраз, комуто е невъзможно да се „реализира“ в някакъв човешки живот). Като бяга от своята историчност, човекът не се отказва от качеството си на човешко същество, за да се загуби в „животинското“; той преоткрива езика, а понякога и опита на „загубения рай“. Сънищата, бленуванията, образите на носталгиите, на желанията, на възторзите и т.н. са онези сили, които прехвърлят исторически създаденото човешко същество в духовен свят, безкрайно по-богат от затворения кръг на неговия „исторически момент“.