Мирча Елиаде - Образи и символи (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Но да оставим настрана евентуалните възражения на историцизма и на историцисткия екзистенциализъм и да се върнем към нашия проблем, тоест към дилемите, стоящи пред историка на религиите. Както вече казахме, той прекалено често забравя, че си има работа с архаично и цялостно човешко поведение и че следователно ролята му не би трябвало да се ограничава до простото отбелязване на историческите прояви на това поведение; наложително е също той да навлезе по-дълбоко в неговите значения и разчленения. Да вземем само един пример: вече се знае, че има митове и символи, които са обиколили света, разпространени от някои видове култура, тоест, че тези митове и символи не са непринудени открития на човека от древността, а творения на съвсем определен културен комплекс, създаден и пренасян от различни човешки общества; тези творения са били разнесени много далеч от мястото на първоначалното им възникване и са били усвоени от народи и общества, които иначе не биха знаели нищо за тях.

Смятам, че като изучи колкото е възможно по-задълбочено отношенията между някои религиозни комплекси и форми на култура и като уточни етапите на разпространение на тези комплекси, етнологът има правото да бъде доволен от резултатите на проучванията си. Но нещата стоят съвсем иначе, когато става дума за историка на религиите: щом веднъж приеме и включи в работата си резултатите от проучванията на етнолозите, той трябва да си постави и други въпроси: защо и как този мит или онзи символ са били разпространени? Какво разкриват те? Защо някои детайли — дори и много важни — се губят при това разпространение, докато други винаги оцеляват? И накрая, какви потребности задоволяват въпросните митове и символи, за да получат подобно разпространение? Такива въпроси не бива да бъдат оставяни на грижите на психолозите, социолозите и философите, тъй като никой не е по-добре подготвен от историка на религиите, за да им даде подобаващия отговор.

Достатъчно е да си дадем труда да изучим основно проблема, за да установим, че разпространени или спонтанно открити, символите, митовете и ритуалите разкриват винаги едно положение-предел на човека, а не само една историческа ситуация; положение-предел означава онова състояние, което човекът открива, когато осъзнае мястото си във Вселената. С изясняването най-вече на тези положения-граници историкът на религиите изпълнява задачата си и се включва в проучванията на психологията на човешките дълбини и даже на философията. Подобно изучаване не само че е възможно, но дори вече е започнало. Като привлече вниманието върху оцеляването на символите и митичните теми в психиката на съвременния човек, като показа, че стихийното преоткриване на архетиповете на архаичната символика е обикновено явление при всички хора, без разлика на расовата им принадлежност и на историческата среда, психологията на човешките дълбини освободи историка на религиите и от последните му съмнения и колебания. Малко по-нататък ще дадем няколко примера за стихийно преоткриване на архаична символика и ще видим с какво могат да бъдат полезни те на един историк на религиите.

Но даже и без тях вече ясно се очертават перспективите, които биха се разкрили пред историята на религиите, ако тя знаеше как да се възползва от собствените си разкрития и от тези на етнологията, на социологията и на психологията на човешките дълбини. Ако разглежда изучаването на човека не само като историческо същество, но и като жив символ, историята на религиите би могла да стане, ще ни извините за израза, една метапсихоанализа. Защото би довела до пробуждане и преосъзнаване на символите и на архаичните първообрази, били те живи или превърнали се във вкаменелости, в религиозните традиции на цялото човечество. Осмелихме се да използваме термина „метапсихоанализа“, защото става дума за по-духовна техника, подходяща по-скоро за теоретично изясняване на символите и архетиповете и позволяваща да се превърне в прозрачно и свързано това, което е „загатващо“, зашифровано или фрагментарно. Би могло да се говори също за ново „раждане на духа“; както Сократ според Théétète 10(149 а и по-нататък, 161) е акуширал духа на мислите, без дори да подозира, че го прави, така и историята на религиите би могла да помогне за раждането на нов, по-истински и по-цялостен човек; защото чрез изучаването на религиозните традиции, съвременният човек не само би преоткрил едно свое архаично поведение, но би осъзнал и цялото духовно богатство, съдържащо се в подобно поведение.