Мирча Елиаде - Образи и символи (Размисли върху магическо-религиозната символика)

В наши дни нещата изглеждат така: значителен информационен напредък, постигнат с цената на стигаща до крайности специализация и даже с частично жертване на призванието ни (защото повечето историци на религиите станаха ориенталисти, класицисти, етнолози и т.н.); зависимост на разработваните методи от модерната историография или социология (като че ли историческото изучаване на някой ритуал или мит е равнозначно на изучаването на определена страна или на монографията за даден първобитен народ). Накратко, пренебрегнат бе същественият факт, че в израза „история на религиите“ ударението не бива да пада върху думата история, а върху религия. Тъй като, ако историята — от историята на техническите науки до историята на човешката мисъл — може да бъде изучавана и разглеждана по различни начини, то той е един-единствен, когато става дума за религията, изискваща най-строго придържане към религиозните факти. Преди да се пише историята на нещо, то трябва да бъде добре разбрано в същината му и заради самото него. Това налага да се изтъкне тук значението на творчеството на професор Ван дер Люв, който стори толкова много за феноменологията на религията и чиито многобройни и блестящи публикации предизвикаха сред културната общественост нов жив интерес към историята на религиите въобще.

Същият интерес бе събуден, макар и по косвен начин, от разкритията на психоанализата и от психологията на душевните дълбини, на първо място чрез творчеството на професор Юнг. Действително, твърде скоро бе забелязано, че огромната област, обхващаща историята на религиите представлява неизчерпаема мина от елементи за сравнение с поведението на индивидуалната или колективна психика, поведение, изучавано от психолозите и психоаналитиците. За никого не е тайна, че използването от психолозите на подобни социорелигиозни документи не винаги е ставало със съгласието на историците на религиите. Ще разгледаме накратко възраженията за подобни, често прекалено смели съпоставяния. Веднага ще кажем обаче, че ако историците на религиите бяха подходили към своя обект на изучаване в една по-духовна перспектива, ако се бяха помъчили да проникнат по-дълбоко в древната религиозна символика, не биха се появили много от психологическите или психоаналитическите тълкования, които се струват извънредно повърхностни на специалистите. Психолозите намериха в нашите книги великолепни градивни елементи за своите трудове, но много рядко задълбочени обяснения; затова се видяха принудени да запълнят тази празнота и, като заместиха историците на религиите, изказаха обобщени, но често извънредно прибързани предположения.

С две думи, трудностите, които трябва да се преодолеят днес, са следните: а) от една страна, след като вече е направила своя избор в полза на престижа на една обективна, „научна“ историография, историята на религиите е длъжна да посрещне лице срещу лице и възраженията, които могат да се отправят към историцизма като такъв; б) от друга страна, тя е задължена също да отговори на предизвикателството, отправено й от психологията изобщо и на първо място от психологията на човешките дълбини, която, започвайки да работи направо върху историческо-религиозните материали, предлага по-сполучливи, по-плодотворни или, във всеки случай, по-шумно огласени работни хипотези от тези, които обикновено предоставят историците на религиите.

За да станат тези трудности по-разбираеми за читателя, нека да се върнем към предмета на това проучване: символиката на „Центъра“. Един историк на религиите има правото да ни попита: какво означават за вас, господине, тези термини?, за какви символи става дума?, за кои народи и за кои култури? А историкът на религиите може дори да продължи и да каже: известно ви е, че времето на Тейлър, Манхард и Фрейзър е вече отминало, че днес вече никой няма правото да говори за митовете и ритуалите „въобще“, за единство на реакциите на първобитния човек спрямо Природата. Тези общи приказки са абстракции, подобно на онова, което се говори за „първобитния човек“ въобще. Конкретно е само религиозното явление, проявено в и чрез историята. А от простия факт, че се е проявило в историята следва, че то е ограничено, обусловено от нея. Какъв смисъл би могла следователно да има в историята на религиите формулировка от рода на ритуалното доближаване до безсмъртието? Трябва веднага да се уточни за какво безсмъртие става въпрос. Защото, a priori, не е сигурно, че целокупното човечество е стигнало спонтанно до интуицията или даже до желанието за безсмъртие. Вие, господине, говорите за „символиката на Центъра“. С какво право, щом сте историк на религиите? Може ли да обобщавате с такава лекота? По-скоро би трябвало да започнете да се питате: в коя култура и вследствие на какви исторически събития се е кристализирало религиозното понятие за „Центъра“ или това за безсмъртието? Как се вместват и се утвърждават тези понятия в органичната система на отделните култури? Как са се разпространили те и чрез кои народи? Едва след като дадете отговори на тези предварителни въпроси, можете да пристъпите към систематизирани обобщения, да говорите за ритуалите на безсмъртието или за символи на „Центъра“ изобщо. В противен случай, ще се занимавате с психология или философия, даже с теология, но не и с история на религиите.