Стивън Ериксън - Дом на вериги

Двамата тръгнаха към бивака. Завариха кучетата скупчени — трепереха. През средата на поляната се виждаха дирите на Покой. Водеха на юг.

Виеше леден вятър. Карса Орлонг седеше, опрял гръб на скалната стена, и гледаше как Делъм Торд обикаля на четири крака сред кучетата. Посягаше да ги придърпа към себе си, да ги погали и да ги гушне. Тихи, монотонни звуци излизаха от устата му, усмивка бе застинала на половината му лице — невкочанената половина.

Кучетата бяха ловци. Понасяха ласките с отчаяни изражения, преминаващи понякога в свирепо тихо ръмжене, подсилвано от предупредително озъбване… към което Делъм Торд оставаше безразличен.

Захапката лежеше в нозете на Карса и следеше със сънени очи пълзенето на Делъм сред глутницата.

Почти цял ден беше потрябвал на Делъм Торд, за да се върне поне толкова при тях — пътуване, в което се бе изгубило много от Делъм воина. Още един ден беше изтекъл, докато Карса и Байрот чакаха да видят дали ще се върне още от него, поне колкото да докара светлина в очите му, достатъчно, за да го дари със способността отново да погледне приятелите си. Ала промяна нямаше. Той изобщо не ги виждаше. Виждаше само кучетата.

Байрот беше отишъл на лов, но докато денят се точеше, Карса усети, че е решил да се махне от бивака по други причини. Освобождаването на демона им беше отнело Делъм и думите на самия Байрот бяха най-горчивата цена. Карса малко разбираше от такива чувства, от тази потребност да се самоуязвиш с подобно наказание. Грешката си беше на Делъм, с това, че извади меча си срещу демона. Натъртените ребра на Карса свидетелстваха за бойната сила на Форкрул Ассаил — беше нападнала с впечатляваща скорост, по-бързо от всичко, което Карса бе виждал. Тримата бяха като деца пред нея. Делъм трябваше да го разбере веднага, трябваше да си задържи ръката, както бе направил Байрот.

Но се беше оказал глупав и ето, че сега пълзеше между псетата. Ликовете в Скалата не изпитваха жал към глупави воини — защо да го прави Карса Орлонг тогава? Угаждаше си Байрот Гилд, сладки нектари си правеше от съжалението, жалостта и угризението и обикаляше като пиян, измъчен и унил.

Карса губеше търпение. Трябваше да продължат. Ако нещо можеше да върне Делъм Торд при него самия, това щеше да е битката, свирепата жажда за кръв, яростта, раздираща душата, за да я пробуди.

По пътеката се чуха стъпки и за миг Захапката обърна глава натам.

Беше Байрот Гилд — носеше дива коза на рамо. Спря да погледне Делъм Торд, после пусна козата — копитата й изчаткаха на камъните. Извади ножа си и клекна до нея.

— Още един ден загубихме — каза Карса.

— Дивечът е малко — отвърна Байрот, докато разпаряше корема на козата.

Кучетата се наредиха в полукръг в очакване на пая си и Делъм се дотътри и си намери място между тях. Байрот започна да им подхвърля плувналите в кръв вътрешности. Но никое от кучетата не помръдна.

Карса потупа Захапката и той стана и тръгна напред, трикраката му самка го последва.

Захапката подуши късовете и се спря на черния дроб, а самката му си избра сърцето. Двамата се изнизаха настрана с плячката си. Чак тогава другите се струпаха над останалото и почнаха да ръмжат и да се дърлят. Делъм се заборичка за белия дроб с едно от псетата и му изръмжа заканително. То се дръпна и той отнесе дроба настрана и го заръфа.

Захапката стана и притича при него. Делъм изхлипа жално, пусна дроба и се сви с глава, наведена доземи. Захапката пооблиза кръвта от белия дроб и се върна при трикраката кучка.

— Глутницата на Захапката стана с един повече — изсумтя Карса. Отговор не последва и той погледна Байрот, който зяпаше с ужас приятеля им. — Виждаш ли усмивката му, Байрот Гилд? Делъм Торд е щастлив, а това значи, че няма да се върне. За какво му е?

Байрот погледна кървавите си ръце и ножа, лъснал червен на гаснещата светлина.

— Не изпитваш ли скръб, главатарю? — попита шепнешком.

— Не. Не е умрял.

— По-добре да беше! — сопна се Байрот.

— Тогава го убий.

В очите на Байрот блесна омраза.

— Какво ти каза тя, Карса Орлонг?

Карса се намръщи на неочаквания въпрос, после сви рамене.

— Прокле ме заради невежеството ми. Думи, които не можаха да ме наранят, защото бях безразличен към всичко, което изговори.

Байрот присви очи.

— Шегуваш се с това, което стана? Главатарю, ти не ме водиш повече. Няма да ти пазя гърба в тази твоя проклета война. Твърде много загубихме…

— Слабост има у теб, Байрот Гилд. Знам го открай време. От години го знам. Не си по-различен от това, в което се превърна Делъм, и точно тази истина те гложди толкова. Нима наистина вярваше, че всички ще се върнем от този път без рани? Нима си мислил, че сме неуязвими?