— Значи наистина мислиш…
Грубият смях на Карса го прекъсна.
— Ти си глупак, Байрот Гилд. Как успяхме да стигнем толкова далече? През земите на ратиди и суниди? През битките, които водихме? Победата ни не е дар на Седмината. Успехът бе изсечен от умението ни в боравенето с мечовете и от моето водачество. Ала ти виждаше у мен само перчене, като у някой младок, неопитен още във воинските неща. Заблуждаваше се и това ти даваше утешение. Ти не ме превъзхождаш, Байрот Гилд. В нищо.
Байрот Гилд го гледаше, кървавите му ръце трепереха.
— А сега, ако искаш да оцелееш — изръмжа Карса. — Да останеш жив. Да преживееш мен. Ако го искаш, съветвам те да се научиш отново да цениш ползата да си втори. Животът ти е в ръцете на твоя водач. Следвай ме до победа, Байрот Гилд, или се дръпни като страхливец от пътя ми. Тъй или инак, ще разкажа историята ни с верни думи. Е, кое от двете избираш?
Като див пожар лумнаха чувствата по широкото, пребледняло лице на Байрот и той вдиша хрипливо.
— Аз водя тази глутница — тихо каза Карса. — И никой друг. Предизвикваш ли ме?
Байрот бавно се смъкна на земята и седна, премести ножа в другата си ръка и гневът в погледа му стихна. Не го гледаше вече на кръв.
— Любовници сме от дълго време с Дейлис — каза Байрот. — Ти не знаеше нищо, а ние се смеехме на непохватните ти опити да я ухажваш. Всеки ден ни се пречкаше, пълен с дръзки слова, все ме предизвикваше, винаги се стремеше да ме унизиш в очите й. Но вътрешно ти се смеехме двамата с Дейлис, а нощите прекарвахме в прегръдките си. Карса Орлонг, може да се окажеш единственият, който ще се върне в селото ни — всъщност убеден съм, че ще се постараеш да стане така, тъй че животът ми все едно, че вече е свършил, но не от това се боя. А че когато се върнеш в селото, главатарю, ще направиш Дейлис своя жена. Но една истина ще остане с теб до края на дните ти и тя е: за Дейлис не аз бях втори — ти ще си вторият. И нищо не може да промени това.
Карса бавно оголи зъби.
— Дейлис? Моя жена? Не мисля. По-скоро ще я изоблича пред племето. Че е лягала с мъж, който не й е съпруг. Ще бъде отлъчена и тогава ще я взема — за робиня…
Байрот се хвърли към него и ножът му блесна в тъмното. С гръб към каменната стена, Карса можа само да се претърколи встрани и не му остана време да скочи, преди Байрот да го стисне за врата. Острието се стрелна нагоре към гърлото му.
И тогава псетата се хвърлиха върху тях, заблъскаха ги, ръмжаха, зъбите им се впиваха през кожените дрехи.
Байрот изкрещя, залитна и пусна Карса.
Захапката беше забил зъбите си в бедрото на Байрот, други псета налитаха и търсеха място да се вкопчат в него.
— Куш! — изрева Карса.
Кучетата трепнаха уплашени, пуснаха Байрот и се заотдръпваха с ръмжене. Докато се надигаше, Карса видя присвития отстрани Делъм. Лицето му се бе изкривило в дива усмивка, очите му блестяха, ръцете му висяха почти доземи и посягаха да се вкопчат в нищото. После погледът му подмина Делъм и той се вкочани. Изшътка и псетата онемяха.
Байрот се надигна на четири крака.
Карса посочи.
По пътеката примигваше светлина от факли. На стотина крачки, но се приближаваше.
Забравил за Байрот, Карса извади меча си и тръгна към светлината. Ако бяха суниди, приближаващите се проявяваха безгрижие и той реши да го направи фатално за тях. Но по-вероятно бяха хора от равнината. Докато се придвижваше от една сянка към друга по пътеката, видя, че факлите са поне седем — значи идваше доста голяма група. Успя да чуе и гласове — объркания език на народа от низините.
Байрот застана до него. Беше извадил меча си. Кръв капеше от раните по ръцете му, стичаше се по бедрото му. Карса го изгледа навъсено и му махна да остане назад.
Байрот се отдръпна намръщен.
Мъжете от равнината стигнаха до завоя на пътеката, при доскорошния затвор на демона. Светлината на факлите играеше по високите каменни стени. Гласовете се усилиха, възбудени и тревожни.
Карса се плъзна безшумно напред. Видя девет души — бяха се струпали и оглеждаха празната вече яма на демона. Двама бяха добре въоръжени и с шлемове, стискаха тежки арбалети и на кръстовете им висяха дълги мечове. Стояха на входа на пещерата и наблюдаваха пътеката. До тях имаше четирима, облечени в халати със землист цвят; косата им беше сплетена на плитки, преметнати отпред на гърдите. Никой от четиримата не носеше оръжие.
Останалите трима приличаха на съгледвачи — бяха с кожени дрехи и носеха къси лъкове и ловджийски ножове. Челата им бяха татуирани с родови символи. Тъкмо един от тях като че ли беше водачът им, защото говореше твърдо, все едно че им заповядваше. Другите двама съгледвачи се бяха навели над дупката и я оглеждаха.
Читать дальше