Стивън Ериксън - Дом на вериги

Карса се обърна към Делъм.

— Делъм Торд, все още ли храниш съмнения?

— Да, главатарю. Но ще ти дам силата си, защото виждам решимост в очите ти. Тъй да бъде.

Без повече думи, тримата уриди се наредиха от едната страна на каменната плоча, клекнаха и изпънаха ръце да хванат ръба.

— На четвъртия дъх — заповяда Карса.

Камъкът се повдигна със стържещ звук и облак прах. Напрегнаха се, обърнаха го и той избумтя в скалната стена.

Демонът беше затиснат на една страна. Огромната тежест на плочата би трябвало да е разместила кости и премазала мускули, но се оказа, че не е могла да надвие съществото. За хиляди и хиляди години то бе успяло да изрови груба, неравна яма за половината от странно издълженото си тяло. Ръката, затисната под тялото, беше изровила място най-напред за себе си, после бавно беше направила жлебове за едното бедро и едното рамо. Двете боси стъпала също бяха направили нещо подобно. Прах покриваше фигурата като тъмносив саван. Застоялият въздух, който се вдигна от ямата, видимо се завихри, натежал от странна, напомняща за насекоми воня.

Тримата воини стояха и гледаха демона.

Съществото все още не се беше раздвижило, ала при все това виждаха колко странно е. Издължени крайници с повече стави, кожата — изпъната и бледа като лунна светлина. Водопад синьо-черна коса се спускаше от обърнатата по очи към пода глава като тънки корени, образуващи плетеница върху каменния под. Демонът беше гол. И женски.

Крайниците се сгърчиха.

Байрот пристъпи напред и заговори с тих, утешителен глас:

— Ти си свободен, демоне. Ние сме Теблор, от племето Урид. Ако желаеш, сме решили да ти помогнем. Кажи ни какво искаш.

Крайниците бяха спрели гърча си и вече само потръпваха. Ръката, която бе стояла цяла вечност в мрак, се измъкна изпод тялото и заопипва плоския каменен под. Върховете на пръстите закъсаха кичури коса — те се разпадаха на прах. После ръката спря и замря като другата. По врата и раменете се изопнаха мускули, по ръцете също, и демонът се надигна с бавни, отсечени напъни. Заскуба черните, разпадащи се на прах кичури, докато не се откри темето — гладко и бяло.

Байрот пристъпи да помогне, но Карса изпъна ръка и го спря.

— Не, Байрот Гилд. Предостатъчно натиск е познала. Не мисля, че иска да бъде докосвана за дълго време, може би завинаги.

Байрот прикова свъсен поглед в Карса, но после въздъхна и рече:

— Карса Орлонг, чувам мъдрост в думите ти. За стотен път ме изненадваш — не, не исках да те обидя. На път съм да изпитам възхита — забрави острите ми думи.

Карса сви рамене и се обърна към демона.

— Сега можем само да чакаме. Познава ли жажда един демон? Глад? Гърлото й не е вкусило вода от поколения, стомахът е забравил за какво служи, дробовете не са вдишвали пълно, откак е била затисната с плочата. Добре поне, че е нощ, защото слънцето можеше да е като огън за очите й…

И спря, защото демонът, изправен на ръце и колене, вдигна глава. Едва сега можаха да видят лицето й.

По кожата, лъскава като мрамор, нямаше ни една бръчка; широкото чело лъщеше над огромни, тъмни като полунощ очи, които изглеждаха сухи и плоски, като оникс под пластове прах. Високи скули, пресъхнала и покрита с кристалчета уста.

Жената бавно клекна, после се напрегна да стане.

Трудно беше дори да гледат, но се насилиха да не й помогнат.

Тя като че ли го забеляза и едната страна на устата й леко се кривна нагоре.

Това едничко трепване преобрази лицето й и Карса усети как изтупка сърцето му. „Надсмива се на собственото си окаяно състояние. И това е първото й чувство, след като е освободена. Смут, но и иронията съзира в това. Чуй ме, Уругал Втъкани, ще накарам онези, които са я затворили, да съжалят за деянието си, ако те или потомците им все още живеят. Тези Т’лан Имасс — те ме превърнаха в свой враг. Аз, Карса Орлонг, така се заклевам.“

Делъм донесе мях с вода — стъпките му се забавиха, като видя, че жената се изправя.

Беше мършава, с ъгловато тяло. Гърдите й бяха високи и раздалечени, гръдната кост изпъкваше. Ребрата й сякаш бяха повече от обичайното. На ръст бе не по-висока от дете.

Видя меха в ръцете на Делъм, но не посегна към него, а се обърна и се вторачи в мястото, където беше лежала.

Ако не се броеше повдигането и отпускането на гърдите й от дишането, бе съвсем неподвижна.

— Ти ли си Форкассала? — попита Байрот.

Тя го погледна, отново с полуусмивка.

— Ние сме Теблор — продължи Байрот, при което усмивката й леко се разшири: според Карса със странен привкус на насмешка, като че ли знаеше кои са и какви са.