Стивън Ериксън - Дом на вериги

— Разбира ни — каза той.

Делъм пристъпи към нея с меха. Тя го погледна и поклати глава.

Прахта като че ли се беше махнала от очите й и устните й като че ли вече бяха малко по-пълни.

— Съвзема се — каза Карса.

— Свобода само й е трябвала — каза Байрот.

— Както изсъхналият от слънцето лишей омеква нощем — рече Карса. — Жаждата й се утолява само от въздуха…

Тя рязко се обърна към него и тялото й се стегна.

— Ако съм те обидил…

Преди да успее да си поеме дъх, вече се бе нахвърлила върху него. Пет съкрушителни удара и той се намери проснат на гръб, а коравият каменен под бръмчеше, все едно че е легнал в гнездо на огнени мравки. В дробовете му нямаше въздух. Болка кънтеше в тялото му. Не можеше да помръдне.

Чу бойния вик на Делъм — прекъснат от приглушено хриптене, — после още едно тяло тупна на пода. Байрот извика от другата страна:

— Форкассала! Стой! Остави го…

Карса примига да махне сълзите в очите си. Лицето й се надвеси над неговото. Приближи се още, очите й вече блестяха като черни езера, устните й бяха пълни и почти пурпурни на звездната светлина. Зашепна му дрезгаво на езика на Теблор:

— Няма да те оставят, нали? Тези нявгашни мои врагове. Май не им стига да им потроша кокалите. — Нещо в очите й изведнъж омекна. — Видът ви заслужава по-добро. — Лицето й бавно се отдръпна. — Ще трябва да чакам. Да чакам и да видя какво ще стане от теб, преди да реша дали да ти донеса своя вечен мир.

— Форкассала! — обади се Байрот. Гласът му отекна в пещерата.

Тя се изправи и се обърна с невероятна плавност.

— Толкова сте паднали! Да изкривите така името на моя вид, да не говорим за собственото ви. Аз съм Форкрул Ассаил, което значи Връхлитащите. Млад воин, не демон. Наречена съм Покой, Носителката на мир, и ви предупреждавам, страстта да нося това име е много силна у мен в този миг, тъй че махни ръката си от това оръжие.

— Но ние те освободихме — извика Байрот. — А ти нападна Карса и Делъм!

Тя се изсмя.

— Икариум и проклетите Т’лан Имасс няма да са доволни, че развалихте работата им. Но пък Икариум сигурно не помни, че го е направил, а Т’лан Имасс са далече. Е, втори шанс няма да им дам. Но познавам благодарността, воине, и ви казвам ето какво. Карса е избран. Ако ти кажа дори и малкото, което предусещам за висшето му предназначение, ще поискаш да го убиеш. Но ти казвам, че без полза ще е това, защото ония, които го използват, просто ще изберат друг. Бъди до приятеля си. Пази го. Ще дойде време и той ще промени света. И дойде ли това време, аз ще съм там. За да донеса мир. Когато дойде този миг, спри да го браниш. Отстъпи, както го стори сега.

Карса вдиша и изохка. Прилоша му и той се извърна на една страна и повърна. Закашля се и чу стъпките на отдалечаващата се Форкрул Ассаил — жената, наречена Покой.

Миг след това Байрот коленичи до него.

— Делъм пострада лошо, главатарю. Главата му е пукната. Карса Орлонг, съжалявам, че освободихме това… това същество. Делъм имаше съмнения. И все пак той…

Карса се закашля, изплю, надви вълната от болка, изправи се и измърмори:

— Не можеше да знаеш, Байрот Гилд. — И изтри сълзите от очите си.

— Не извадих оръжието си, главатарю. Не се опитах да те защитя като Делъм Торд…

— С което поне един от нас остана читав — изръмжа Карса и се затътри към Делъм. Младият воин беше отхвърлен до стената като че ли с един-единствен удар. На челото му се виждаха четири дълбоки кръстосани отпечатъка, кожата беше разцепена, от спуканата кост струеше жълтеникава течност. „Нейните пръсти.“ Очите на Делъм бяха широко отворени, но замъглени. Лицето му беше отпуснато, сякаш никаква мисъл не можеше да му придаде изражение.

Байрот се наведе.

— Виж, течността е бистра. Мисъл-кръв е това. Няма да може да се освети с такава рана.

— Няма — промълви Карса. — Никой, изгубил толкова мисъл-кръв, не е издържал.

— Вината е моя.

— Не. Делъм сгреши, Байрот Гилд. Мене убиха ли ме? Форкассала реши да не ме убива. Делъм трябваше да постъпи като теб — да не прави нищо.

Байрот потръпна.

— Тя ти говори, Карса Орлонг. Чух, че ти шепнеше. Какво ти каза?

— Почти нищо не разбрах. Освен че мирът, който носи, е смърт.

— Легендите ни са се изопачили с времето.

— Така е, Байрот Гилд. Хайде, трябва да превържем раните на Делъм. Мисълта-кръв ще се сбере в превръзките и ще засъхне, ще се съсири и ще затвори дупките. Може би няма да изтече толкова много и той ще успее поне донякъде да се върне при нас.