Стивън Ериксън - Дом на вериги

Карса поклати глава.

— Няма да ни направи засада. Това ще го убие и той го знае. Догоним ли го, ще се опита да се скрие. Криенето е единствената му надежда. Горе по чукарите, а после ще сме го подминали и няма да успее да стигне до Силвърлейк преди нас.

— Няма ли да го гоним? — попита изненадано Байрот.

— Не. Продължаваме към Прохода на костите.

— Но тогава той ще върви по дирите ни. Главатарю, един дебнещ зад гърба ни враг…

— Дете. Тези стрелички могат да убият псе, но за нас, теблорите, са като вейки. Дори само бронята ни ще спре тия пръчици…

— За да убие в нощта две кучета, значи има остро око, Карса Орлонг. Ще се цели там, където бронята не ни покрива.

Карса само сви рамене.

Продължиха нагоре. Пътеката се разширяваше, скалните грамади ставаха все по-високи. Оставяха левга след левга зад себе си в бърз тръс. Късно следобед се озоваха сред облаци сива мъгла и чуха напред грохот.

Карса дръпна юздата, слезе и тръгна между скупчилите се псета.

Ръбът беше стръмен. Реката беше прорязала жлеб с дълбочина хиляда разтега и повече в скалния склон надолу през нещо като тераса, до загърнатото в мъгли дъно на клисурата. Десетина тънки като нишки водопади се спускаха от двете страни на жлеба и се изливаха в скалното корито долу. Всичко пред очите му беше сбъркано, осъзна Карса. Реката, прорязала пътя си към низините, беше съвсем не на мястото си. Още по-странно, водопадите се изливаха от двете страни през цепнатините на различни нива, все едно че двата склона на планината бяха пълни с вода.

— Карса Орлонг! — Байрот трябваше да вика, за да надмогне грохота. — Някой… някой древен бог може би… е разсякъл планината на две. Този жлеб не е издълбан от вода. Не, все едно изсечен от гигантска брадва. И раната… кърви.

Карса се огледа, без да отвръща на думите му. Точно вдясно по скалния склон се спускаше лъкатушеща пътека, стръмна и покрита с лъснали от влага сипеи.

— Това ли е пътят ни надолу? — Байрот пристъпи до Карса и се вторачи изумен в главатаря. — Не можем! Това ще се срине под краката ни! Под копитата на конете!

Карса се наведе и изтръгна една скала от земята. Хвърли я надолу по пътеката. Там където падна, шистите се раздвижиха, затрепериха и се хлъзнаха надолу в усилваща се лавина, която догони отскачащия камък и изчезна в мъглите.

И разкри широки груби стъпала.

Изцяло от кости.

— Точно както каза Палк — промълви Карса и се обърна към Байрот. — Хайде. Пътят ни чака.

Байрот свъси вежди.

— Спор няма, Карса Орлонг. Под нозете ни ще се открие истина.

Карса се намръщи.

— Това е единственият път надолу от планината. Нищо друго няма, Байрот Гилд.

Воинът сви рамене.

— Както кажеш, главатарю.

Заслизаха. Карса водеше.

На големина костите бяха като на хора от равнините, ала по-тежки и по-здрави, станали на камък от времето. Тук-там се мяркаха еленови рога и бивни, а също и изваяни изкусно шлемове от черепите на едри зверове. Цяла армия беше избита тук, а след това от костите бяха съградени тези злокобни стъпала. Мъглите ги бяха покрили с влага, но всяко стъпало беше здраво и леко извито назад, за да намали риска от подхлъзване. Скоростта на двамата воини на Теблор се забавяше само от предпазливото стъпване на конете.

Каменната лавина, предизвикана от Карса, като че ли беше разчистила пътя чак до каменната тераса, където реката се събираше, преди да се хвърли в долината. Воините се спуснаха още хиляда крачки. Грохотът на водата отляво се усилваше, отекваше все по-гръмко в назъбените скали отдясно. С всяка стъпка сумракът около тях се сгъстяваше.

Над терасата властваше бледа призрачна светлина, накъсана от непроницаеми пелени мъгла. Костите се изравниха в нещо като под, изникващ от скалната стена, за да продължи под реката, която вече тътнеше, гигантска и чудовищна, на двайсетина крачки вляво от двамата.

Конете трябваше да отдъхнат. Карса погледа тръгналия към реката Байрот, после се обърна към Делъм, който се беше свил сред разтрепераните кучета. Смътното сияние, излъчващо се от костите, сякаш носеше със себе си неестествено мразовито дихание. Гледката бе някак странно безцветна, мъртва. Дори неизмеримата мощ на стичащата се вода изглеждаше безжизнена.

Байрот се върна.

— Главатарю, тези кости… Продължават под водата до другия бряг. На дълбочина почти колкото ръста ми, докъдето можах да видя. Десетки хиляди са умрели, за да се направи това. Десетки пъти по десетки хиляди. Цялото корито…