Стивън Ериксън - Дом на вериги

Чу как Байрот стана и тръгна към спящите псета.

Обърна глава и видя, че Байрот е коленичил до Делъм. Кучетата гледаха с любопитство как го гали по челото и страните.

Карса със закъснение осъзна на какво е свидетел. Байрот рисуваше на лицето на Делъм бойната маска — с черно, сиво и бяло, цветовете на Урид. Бойната маска се пазеше за воини, които съзнателно избират смъртта; възвестяваше, че мечът няма повече да се прибере в ножницата. Но беше ритуал, който по традиция се полагаше на състарени воини, избрали да тръгнат в последен набег и по тази начин да избегнат смъртта със слама, полепнала по гърба. Карса се надигна.

И да беше усетил приближаването му, Байрот не го показа с нищо. По широкото му обрулено лице се стичаха сълзи. Делъм лежеше замрял и се взираше в него с широко отворени, немигащи очи.

— Той не разбира, но аз разбирам — изръмжа Карса. — Байрот Гилд, ти позориш всеки уридски воин, който е носил бойната маска.

— Нима, Карса Орлонг? Престарелите воини, тръгнали на последната си битка — нищо славно няма в деянието им, нищо славно няма в тяхната бойна маска. Сляп си, ако си въобразяваш нещо друго. Боята не скрива нищо — отчаянието си остава неприкрито в очите им. Стигнали са до заника на живота си и са открили, че този живот е бил безсмислен. Точно това осъзнаване ги пропъжда от селото, кара ги да подирят бърза смърт. — Байрот приключи с черната боя и се зае с бялата: размаза я с три пръста по широкото чело на Делъм. — Погледни в очите на нашия приятел, Карса Орлонг. Вгледай се внимателно.

— Нищо не виждам — промълви Карса, стъписан от думите на Байрот.

— Делъм вижда същото, главатарю. Взира се в… нищото. Ала за разлика от теб, не извръща очи. За разлика от теб, го вижда с пълно разбиране. Вижда го и е ужасен.

— Говориш безсмислици, Байрот Гилд.

— Не. Двамата с теб сме Теблор. Воини сме. Не можем да предложим утеха на Делъм, затова той се е вкопчил в това псе, в звяра, в чиито очи се чете мъка. Защото сега той търси утеха. Всъщност това е единственото, което търси. Защо му дарявам бойната маска ли? Днес той ще умре, Карса Орлонг, и това може би ще му донесе достатъчна утеха. Моля се на Уругал да е така.

Карса погледна небето и каза:

— Колелото почти се е претърколило. Трябва да се приготвяме.

— Почти приключих, главатарю.

Докато Карса натриваше кръвно масло в острието на дървения си меч, конете се размърдаха. Кучетата вече бяха станали и пристъпваха неспокойно. Байрот привърши с маската на лицето на Делъм и също почна да приготвя оръжията си. Трикраката кучка зарита в ръцете на Делъм, за да се освободи, и той я притисна още по-силно към гърдите си, но тихото ръмжене на Захапката го накара да изхлипа и да я пусне.

Карса нахлузи кожената броня на гърдите, врата и краката на Хавок. Обърна се и видя, че Байрот вече е яхнал коня си. Конят на Делъм също беше с бойна сбруя, но без юзда. Животните трепереха.

— Описанията на дядо ти бяха безпогрешни дотук, главатарю. Кажи ми как изглежда фермата.

— Дървена къща, голяма колкото уридските, с горен етаж под стръмен покрив. Тежки кепенци с отвори за стрелба с лък, здрава, бързо залостваща се врата, всъщност две, отпред и отзад. Има три пристройки. Далечната до къщата прислонява добитъка. Другата е паянтова, а последната е от кирпич и сигурно е била първият им дом, преди да построят дървената къща. На брега на езерото има пристан, с колове за връзване на лодките. Има и оградено място за дребните коне от равнината.

Байрот се беше намръщил.

— Главатарю, колко поколения равнинци са се изредили след набега на Палк?

Карса се метна на гърба на Хавок и сви рамене.

— Колкото — толкова. Готов ли си, Байрот Гилд?

— Води ме, главатарю.

Карса подкара Хавок по пътеката покрай реката. Устието се падаше вляво. От дясната му страна се издигаше висока груба скална грамада, обрасла отгоре с дървета и килната към езерния бряг. Между езерото и скалния масив се извиваше широк бряг, осеян с едри кръгли камъни.

Вятърът не се беше променил. Въздухът миришеше на пушек и тор. Кучетата на фермата мълчаха.

Карса извади меча си и го тикна пред ноздрите на Хавок. Конят вирна глава. От ходом — в тръс по каменистия бряг; езерото им беше отляво, скалната стена се плъзгаше вдясно. Чу зад себе си коня на Байрот: копитата чаткаха по камъните, още по-назад чу ръмженето на кучетата. Конят на Делъм забави ход, за да тича редом с доскорошния си господар.

Щом подминеха скалата, щяха да завият надясно и след няколко мига щяха да връхлетят върху нищо неподозиращите деца във фермата.