Майкъл Еберхарт - Обектът на престъплението

— Не се и съмнявам — каза Шон, но не се задържа дълго на саркастичната нотка. Гамбоа беше застанал точно където трябваше, така че бързо продължи нататък. — И какво направихте тогава?

— Прочетох му правата, попитах го дали е разбрал това, което му казах, и когато кимна, че е разбрал, му щракнах белезниците.

— Сержант Гамбоа… — Шон направи малка пауза, приближи се до свидетелската банка и застана така, че съдията да може добре да види полицая, даващ лъжливи показания. — Поиска ли моят клиент онази вечер да разговаря с адвокат?

— Не, преди да му прочета правата.

— Сигурен ли сте?

— Напълно — отговори сержантът троснато и се изправи.

— Нямам повече въпроси към свидетеля, ваша светлост. — Шон кимна и се вгледа в лицето на Гамбоа, за да види как ще му се отрази следващото изречение. — Но бих искал мистър Гамбоа да остане в залата, докато разпитам мисис Ан Потър.

Съдебният пристав излезе и след малко се върна, придружен от облечена с вкус жена. Наближаваше петдесетте. Беше стройна и слаба, със скъп син копринен костюм и подходящи велурени обувки с високи токчета.

Приличаше на разглезена кукла, чиято основна грижа е да изглежда страхотно — скъпата руса прическа, слънчевият загар през зимата, поддъражаното в гимнастически салон тяло.

— Мисис Потър — започна Шон, след като жената положи клетва, — най-напред искам да ви благодаря, че сте тук. Давам си сметка колко трудно е било за вас да дойдете. — Говореше, сякаш ставаше дума за покана на благотворителен бал. Мъчеше се да я предразположи.

Изглеждаше неспокойна като врабче, а подчертаната любезност понякога вдъхваше увереност на подобни разглезени кукли. Остави я да се настани удобно, да оправи полата си, да намери място за чантата си.

Наложи бавно томпо, за да й даде възможност да свикне със звука на собствения си глас, отекващ в просторната зала.

— Така. Бихте ли казали на съда къде се намирахте на втори ноември тази година?

— Хънингтън Бийч, „Дувър“, номер четиринайсет, шест, шест седем.

— Познавате ли обвиняемия мистър Бъргър?

— Да, познавам го. Той ми е съсед.

Шон мушна ръце в джобовете си и тръгна към нея. Държеше се, сякаш се намираше на разходка в парка. — А от колко време познавате мистър Бъргър?

— Откакто отидохме да живеем в къщата до неговата преди три години.

— С кого?

— Със съпруга ми Джон.

Жената извади от чантата си бродирана носна кърпа и боязливо се изкашля в нея. Шон си помисли, че това е хубава подробност. Жалко само, че съдията нямаше да й обърне никакво внимание. Чувствата, които този жест биха могли да предизвикат у съдебните заседатели, не означаваха нищо за Калебрезе. Подсмърчащи мъже и разплакани жени, малки деца, изпадащи в истерия, защото баща им ще лежи в затвора петнайсет или двайсет и пет години — съдиите виждаха подобни неща всеки ден.

— Смятате ли мистър Бъргър за свой приятел?

— Да. — Тя вдигна поглед към обвиняемия и очите й просветнаха. На устните й заигра храбра усмивка. Бъргър също й се усмихна.

— Все още ли живеете там със съпруга си? — попита Шон.

— Ами… не. Искам да кажа, вече живея сама. — Той кимна и без малко да й намигне, за да продължи. — Мъжът ми се изнесе миналия месец.

Разделихме се.

— Разбирам. А каква беше причината за раздялата ви?

— Ами… — Жената се поколеба и млъкна. Очите й зашариха из залата, сякаш търсеха изход. Шон знаеше, че това за нея е най-трудният въпрос. След него щеше да й е по-лесно.

— Мъжът ми научи за Теди и мен — прошепна тя.

— Съжалявам, но ще трябва да говорите по-силно — пролая съдия Калебрезе.

Мисис Потър пое дълбоко дъх и се вгледа в Бъргър, сякаш се вкопчваше в отломка от току-що торпилиран кораб.

— Аз и Теди бяхме любовници — каза тя дрезгаво.

Сред публиката се надигна шепот. Съдия Калебрезе хвърли поглед към залата. Обикновено подобни разкрития будеха далеч по-голям смут, така че този път не прибягна до съдийското чукче.

— Продължавайте, мистър Барет — подкани го тя.

Шон отново се обърна към свидетелката. Знаеше, че сега вниманието на всички е приковано към него. Гамбоа изведнъж се наведе напред и месестите му ръце стиснаха перилата на стола.

— „Теди“ е мистър Бъргър, нали? — попита Шон.

— Да — отвърна тя и погледна нежно обвиняемия. Беше ясно, че си е загубила ума по него, макар че Шон не можеше да разбере защо.

Наистина, Бъргър беше поне двайсет години по-млад от нея, с тъмни, замислени очи и славянска уста, прорязваща цялото му лице, която може би умееше да каже каквото трябва да на една жена, но от друга страна той беше нищо и никакъв чиновник в малка фирма и финансовото му състояние едва ли би предизвикало завист.