Джанет Еванович - Пет за четири

— Колко?

Грубър се вторачи в гърдите ми.

— За теб ще е с голяма отстъпка.

— Не е нужно да ми правиш услуги — натъртих аз.

Той ми посочи цена, която ми се видя приемлива.

— Разбрахме се — отвърнах аз. — Но ще се наложи да почакаш. Не нося пари.

Грубър се ухили: на мястото на липсващия кътник се чернееше огромна дупка, не ти трябва кратер.

— Все ще измислим нещо.

— Няма да измисляме нищо. Утре ще ти дам парите.

— Но ако не ми платиш до утре, цената ще скочи.

— Слушай, Грубър, имах ужасен ден. Не ме притискай. И бездруго съм жена на ръба на нервна криза. — Щракнах копченцето на газовия пистолет. — Я да видим дали това тук работи. Дали да не го пробвам върху някого?

— Жени! — каза Грубър на Откаченяка. — С тях лошо. Без тях още по-лошо.

— Я мръдни малко наляво, мой човек — помоли Откаченяка. — Застанал си ми пред телевизора, а точно сега е оная знаменита сцена с Джийни и майор Нелсън.

Взех назаем от Дуги двегодишен джип „Чероки“. Беше един от четирите автомобила, останали непродадени, тъй като регистрацията и документите по прехвърлянето се бяха изгубили някъде. Намерих си и дънки и тениска, които криво-ляво ми станаха. От Откаченяка пък взех дънково яке и чисти чорапи. И той, и Дуги си нямаха пералня или сушилня, а тъй като и двамата не бяха травестити, си останах без бельо. Закачих белезниците отзад на дънните. Останалото оборудване напъхах по всевъзможните джобчета и джобове на якето.

Отидох на паркинга зад кантората на Вини и спрях. Вече не валеше, беше топличко, усещаше се полъхът на пролетта. Беше тъмно като в рог, нямаше ни месечина, ни звезди. Зад кантората имаше място за четири коли. Сега-засега освен джипа не се виждаха други автомобили. Бях подранила. Но едва ли толкова, колкото Рейнджъра. Той сто на сто ме беше забелязал да се задавам и ме наблюдаваше отнякъде, за да се увери, че не го застрашава нищо. Правеше го винаги.

Тъкмо се бях вторачила в уличката, водеща към паркинга, когато Рейнджъра почука тихо на прозореца.

— Ох, да ти се не види! — подвикнах аз. — Изкара ми ангелите. Бива ли да ме стряскаш така!

— А ти, моето момиче, винаги трябва да стоиш с гръб, долепен до стената. — Той отвори вратата откъм моята страна. — Смъквай якето.

— Ще ми бъде студено.

— Съблечи го и ми го дай.

— Ама ти не ми вярваш!

Рейнджъра се подсмихна.

Свалих якето и му го връчих.

— Мале, доста железария си напъхала вътре.

— Обичайните неща.

— Слизай.

Не си го бях представяла точно така. Не бях очаквала, че толкова бързо ще остана без якето.

— Предпочитам ти да се качиш при мен. Тук е по-топло.

— Слизай!

Въздъхнах и къде ще ходя — слязох.

Рейнджъра плъзна длан по кръста ми, пъхна пръсти под колана на дънните и откачи белезниците.

— Дай да влезем в кантората — подкани той. — Там ще се чувствам в по-голяма безопасност.

— Питам само от любопитство, но как ще влезем — ще обезвредиш алармата ли, или знаеш кода?

Рейнджъра отвори задния вход.

— Знам кода.

Стигна по коридорчето в сервизното помещение, където държахме оръжието и канцеларските материали. Отвори вратата на предния кабинет, осветен през огледалните прозорци от уличните лампи. Така виждаше и двете врати.

Сложи якето и белезниците върху кантонерката, така че да не ги стигам, и погледна халката от белезници върху дясната ми китка.

— Променила си модела.

— Но пак ме дразни.

Рейнджъра извади от джоба си ключето, отключи белезниците и метна халката върху якето ми. После ме хвана за ръцете и ги обърна, така че да вижда дланите.

— Облякла си чужди дрехи, въоръжила си се с чуждо оръжие, ръцете ти са издрани до кръв, не носиш бельо. Какво става, бе, жена?

Погледнах надолу към изпъкналите под тясната тениска гърди и щръкналите зърна.

— Понякога ходя без бельо.

— Никога не ходиш без бельо.

— Откъде знаеш?

— Даден от Бога талант.

Беше с обичайните си дрехи: широки черни панталони, пъхнати в черни кубинки, черна тениска и черно яке. Свали якето и ме заметна с него. Беше топло от тялото му и дъхтеше на море.

— Май прекарваш доста време в Дийл, а? — попитах аз.

— И сега би трябвало да съм там.

— А кой следи вместо теб Рамос?

— Танк.

Още държеше якето, кокалчетата на пръстите му докосваха лекичко гърдите ми — проява по-скоро на чувството му за собственост, отколкото на сексуална агресия.

— И как ще го направиш? — попита тихо Рейнджъра.

— Кое?

— Как ще ме заловиш? Нали заради това е цялата дандания?