Натаниъл Хоторн - Алената буква

По онова време наблюдавах и изучавах този патриархален субект с по-жив интерес, струва ми се, от всяка друга двунога твар в митницата, попаднала в зрителното ми поле. Той наистина бе рядко явление: самото съвършенство в едно отношение, а така плитък, измамен, неуловим и нищожен във всяко друго. Аз стигнах до заключението, че душа, сърце и интелект бяха, както вече казах, заместени от инстинкти в него, но малкото черти в характера му бяха така изкусно комбинирани, че недостатъците му не биеха в очи и аз дори го намирах съвсем приемлив. Трудно би било да си представим задгробното му съществуване, дотолкова бе той земен и чувствен. Във всеки случай животът му на този свят, макар и обречен да секне с последния му дъх, му бе даден с благословия: морални задръжки имаше той колкото и дивите животни, но затова пък възможностите му за наслада бяха по-големи, а се радваше и на същия благословен имунитет срещу мрачната пустота на старостта.

Една от точките, по които той имаше огромно преимущество пред четириногите си братя, бе способността му да си спомня всички изядени вкусни обеди, които до голяма степен бяха източникът на житейското му щастие. Чревоугодничеството бе изключително приятна негова черта и разказите му за някое печено изостряха апетита също като туршийка или предястие от стриди. Понеже по природа бе лишен от по-възвишени достойнства и отдаваше цялата си енергия и изобретателност за радостите на търбуха си, без да погребва други някакви таланти, за мен бе винаги приятно да го слушам как се превъзнася за разни риби, домашни птици и мръвки, както и за най-подходящия начин те да се приготвят за трапезата. Спомените му за хубави софри, колкото и антични да са били, сякаш изпълваха с аромата на печено прасенце или пуйка ноздрите на слушателите му. Небцето му още живееше с вкусовите усещания отпреди шестдесет-седемдесет години, явно запазили същата свежест, каквато обладаваха следите от овнешката пържола, току-що погълната на закуска. Чувал съм го да млясва при спомена за пиршества, чиито останали участници отдавна до един се бяха превърнали в храна за червеите. Беше удивително да се наблюдава как пред него непрекъснато се изправят призраците на отколешни ястия, не с гняв или желание за мъст, а сякаш с благодарност за високата оценка, получена някога от него, и със стремеж за умножаване безкрайния низ от удоволствия, колкото мъгляви, толкова и чувствени. Някакво крехко говеждо филенце, телешко бутче, свинско котлетче; някоя вкусна кокошчица или отлична пуйка, украсявала трапезата му навярно в дните на по-стария Адамс 15 15 Джон Адамс (1735–1826) — вторият президент на САЩ. , все още се пазеха в паметта му, докато целият човешки опит, натрупан оттогава, както и всички събития, озарили или помрачили личната му съдба, го бяха отминали безследно като утринния бриз. Най-трагичното събитие в живота му, по моя преценка, бе свързано с някаква гъска, живяла и умряла преди около двадесет, а може би и четиридесет години. Тази птица с многообещаваща фигура приживе на масата се бе оказала толкова безнадеждно жилава, че острият нож не могъл дори да одраска туловището й, та се наложило да се прибегне до брадва и трион.

Но време е вече да привършим този бегъл портрет, макар че с удоволствие бих му отделил и повече внимание, тъй като от всички хора, които съм срещал, инспекторът е най-подходящият за митнически служител. Поради причини, в които сега не мога да се впускам, работата в митницата често е свързана със загуба на добродетели от страна на служителите. Със стария инспектор това бе невъзможно да се случи и ако ще да останеше на поста си до второто пришествие, нямаше да стане по-лош, нито пък щеше да пострада апетитът му.

Има още един образ, без който моята галерия от портрети на митничари би била непълна. Но тъй като съм имал сравнително малко възможност да го наблюдавам, ще трябва да го опиша само в най-общи линии. Става дума за стария ковчежник, нашия храбър генерал, който след блестящата си служба в армията и последвалото я назначение за губернатор на една от земите в Дивия запад, се бе заселил в Салем преди двадесет години, за да прекара остатъка от своя наситен, славен живот. Безстрашният воин бе вече на около седемдесет години и в края на земния му път бремето на старческата немощ бе така непосилно за него, че дори и войнствената музика на собствените му вълнуващи спомени не можеше да го облекчи. Сковани бяха сега краката, които някога бяха повеждали с твърдата си стъпка всяка атака. Единствено облегнат на някой слуга и като се подпираше с цялата си тежест на железния парапет, успяваше той бавно и мъчително да се изкачи по стълбите на митницата и с цената на огромни усилия да се дотътри до обичайното си кресло край камината. Оттам следеше с невиждащ, ведър поглед онова, което ставаше наоколо: хората, които влизаха и излизаха, полагането на клетви сред шумоленето на книжа, обсъждането на служебни и неслужебни дела, макар и да оставаше глух за всичко и вглъбен в себе си. В такива моменти цялото му същество излъчваше благост и доброта. Обърнеха ли се към него, в очите му проблясваше искра на любезност и интерес, като доказателство, че вътре в него все още гори светлина и само помътеното стъкло на интелектуалния му светилник спира лъчите по пътя им към външния свят. Колкото по-добре човек опознаваше вътрешния мир на стария воин, толкова по-буден му се виждаше той. Щом вече не бе необходимо да слуша или да говори, а и едното, и другото струваха видимо усилие на генерала, по лицето му бързо се изписваше предишното приветливо спокойствие. Не бе мъчително да се взреш в погледа му тогава: макар и отнесен, той нямаше нищо общо със старческото слабоумие. Природата му, по начало силна и внушителна, в основата си все още се държеше.