Натаниъл Хоторн - Алената буква

Скоро стана ясно, че новият началник не е особено опасен. С облекчение в сърцата и с щастливото съзнание, че ако не на страната, то поне на себе си могат да бъдат полезни, тези стари господа се захванаха с изпълнението на служебните си задължения. Те надничаха дълбокомислено през очилата си в корабните трюмове. Как само се формализираха за разни дреболии и с каква лекота им се изплъзваше измежду пръстите едрата риба! Когато се случеше такава неприятност и под носовете им посред бял ден на брега биваше измъкнат цял вагон контрабандни стоки, с каква педантичност, с какво усърдие се захващаха те да заключват, оковават и запечатват всички вратички на провинилия се плавателен съд. И вместо упрек за проявената преди това небрежност те сякаш заслужаваха похвала за бдителността им, след като злото вече бе сторено — признание за своевременното им старание, когато вече нямаше какво да се направи.

Стига хората да не са изключително неприятни, аз имам глупавия навик да се отнасям към тях благосклонно. Във всеки човек съм готов да видя хубавото, ако такова въобще съществува, и то става основа на мнението ми за него. Тъй като болшинството от старите митничари имаха по нещо хубаво в себе си, а и положението ми на техен покровител и закрилник благоприятствуваше за разцвета на приятелски чувства, не след дълго ги заобичах всичките. В летните утрини, когато палещият зной, способен едва ли не да разтопи човека, успяваше да влее някаква топлинка в почти безчувствените им тела, приятно бе да ги чуеш как си бъбрят в задния вестибюл, насядали в редица с облегнати на стената столове, а застиналите остроумия на миналите поколения се разтапяха в устата им и оживяваха от смеха им. Външно въодушевлението на старците има много общо с радостта на децата — интелектът и тънкото чувство за хумор тук нямат място. И в двата случая става дума за отблясъци, които играят по повърхността и придават слънчев, жизнерадостен вид както на зелените клонки, така и на сивия, прогнил дънер. Само че при едните имаме истинска слънчева светлина, а при другите — по-скоро фосфоресциране на гниещо дърво.

Все пак читателят ще се съгласи, че би било крайно несправедливо да представя всичките ми прекрасни стари приятели като вдетинени склеротици. Първо, не всички бяха стари; сред тях имаше хора в разцвета на силите си, с изявени способности и изключително енергични, достойни за много по-интересен и независим начин на живот от този, на който ги беше осъдила злата им съдба. От друга страна, и под белите власи понякога се крие добре запазен интелект. Ала като се вземе пред вид болшинството от моите ветерани, няма да сбъркам, ако ги нарека компания досадни старци, неизвлекли нищо ценно от богатия си житейски опит. При такива огромни възможности да пожънат златните зърна на житейската мъдрост, те най-старателно бяха претъпкали главите си с плявата. С много по-голям интерес и благоговение говореха за последната си закуска, за обяда си вчера, днес или утре, отколкото за корабокрушението, станало преди четиридесет-петдесет години, или за каквито и да било чудеса, видени в младостта им.

Бащата на митницата, патриархът не само на този малък отряд чиновници, но, смея да твърдя, и на почтената колегия пристанищни митничари в целите Съединени щати, бе някой си пожизнен инспектор. Той с право би могъл да бъде наречен законна рожба на данъчната система, като да беше се проникнал от нея с майчиното си мляко или по-точно чрез бащината си кръв — на този пост, създаден специално за него от родителя му, полковник от революционната армия и бивш пристанищен ковчежник, той бе назначен толкова отдавна, че малцина са вече доживелите оттогава до наши дни. Когато го видях за първи път, този инспектор бе човек на около осемдесет години, но изглеждаше тъй свеж, че цял живот да търсите, не бихте намерили и сред вечнозелените друг такъв неувяхващ екземпляр. С румените си бузи, стегнатата си фигура, елегантно облечена в син костюм с лъскави копчета, с пъргавата си походка и с пращящия си от здраве вид, той изглеждаше не чак млад, но поне като някакво ново творение на майката-природа, приело формата на човек, за когото старостта и немощта не се отнасят. В гласа и смеха му, които постоянно огласяха митницата, нямаше и следа от треперливото старческо кудкудякане. Те излизаха от гърдите му надуто, като кукуригане на петел или фанфарен зов. Ако гледаме на него просто като на животно, а и едва ли би могло да се гледа другояче на него, той произвеждаше най-приятно впечатление с прекрасното си здраве и способност, при тази преклонна възраст, да се наслаждава на всички или почти на всички удоволствия, каквито някога е имал или за каквито е мечтал. Безгрижието и чувството за сигурност, които му създаваше службата в митницата с редовните доходи и редките, незначителни тревоги, че може да го уволнят, без съмнение бяха допринесли за пощадата на времето. Но истинската и главна причина за младеенето му се криеше в рядкото съвършенство на животинската му натура, необременена с особен интелект и почти лишена от морални и духовни съставки — последните в такова нищожно количество, че едва-едва го възпираха да не тръгне на четири крака. Той не беше силен в мисълта, нито дълбок във възприятията, нито пък страдаше от особена чувствителност. Накратко, няколко обикновени инстинкта, съчетани с веселото настроение, което бликаше от физическото му благоразположение, напълно прилично заместваха в очите на света липсващото му сърце. Съпруг на три жени, всичките отдавна вече умрели, той бе баща и на двадесет деца, повечето от които също бяха легнали в земята в различни възрасти на детството и зрелостта. Човек би помислил, че тази мъка е достатъчна да удави в тъжните си сенки и най-слънчевия нрав, но това не важеше за нашия стар инспектор. Една кратка въздишка му стигаше да се освободи от бремето на потискащите спомени. Само миг, и ето че пак е готов за лудории като истинско дете, във всеки случай много по-готов от младшия чиновник в бюрото на ковчежника, който с деветнадесетте си години изглеждаше по-старият и по-мрачният от двамата.