Анри Шариер - Пеперудата

— Добрият стар Папи!

Матюрет също пое ръката му.

— Ти ли си, малкият? — промълви Клузио.

Изглеждаше неизразимо щастлив, че ни вижда до себе си. По време на една от тези спирки, вече към края на пътуването, срещнахме група, отиваща на работа. Почти всички бяха от моя конвой. И докато минаваха покрай нас, всички ни казаха по някоя мила дума. Щом стигнахме до равното плато, където се издигаше квадратна бяла сграда, видяхме най-висшето началство на острова да седи на сянка. Приближихме се към коменданта Баро, известен под прякора Сушения Коко, и до другите началници на тукашната колония. Без да се надига от мястото си и без каквито и да било предисловия комендантът се обърна към нас:

— Е какво, толкова страшен ли се оказа изолаторът? Тоя на носилката кой е?

— Клузио.

Той го погледна и отсече:

— Водете ги в болницата. Като излязат, ме известете. Искам да ги видя, преди да ги разпределите на работа.

В болницата ни настаниха в голямо, добре осветено помещение с много чисти легла, чаршафи и възглавници. Първият санитар, който видях, се оказа Шатал — същият от строго пазеното помещение в Сен Лоран дьо Марони. Той веднага се зае с Клузио и нареди на един от надзирателите да повика лекаря, който пристигна към пет часа. След продължителния и внимателен преглед го видях да клати недоволно глава. Написа някаква рецепта и после тръгна право към мен.

— Знаеш ли — каза той на Шатал, — ние с Папийон не сме в много добри отношения.

— Защо, докторе, той е добро момче.

— Може би, но е опърничав.

— Кога се е проявил така?

— По време на едно мое посещение в изолатора.

— Нима наричате преглед това, че ме преслушахте през прозорчето на вратата? — отвърнах аз.

— Администрацията е дала заповед вратите на осъдените да не се отварят.

— Така е, докторе, но ми се ще да вярвам, че само работите за администрацията, а не сте част от нея.

— Ще говорим за това отново друг път. Ще се опитам да ви изправя отново на крака — вас и вашия приятел. Що се отнася до третия — боя се, че е вече късно.

Шатал ми разказа как бил интерниран на островите, защото го заподозрели, че подготвя бягство. От него научих и че Исус бил убит от прокажените — онзи, който се опита да ме измами при бягството. Не знаеше името на убиеца и аз се питам дали не е някой от мъжете, които така щедро ни помогнаха.

Животът на каторжниците на Островите на спасението напълно се различаваше от онова, което човек можеше да предположи. Повечето хора тук бяха изключително опасни поради няколко причини. Първо, всички се хранеха много добре, защото спекулата вървеше с пълна сила — алкохол, цигари, кафе, шоколад, захар, месо, пресни зеленчуци, риба, лангусти, кокосови орехи и прочие. Така че всички бяха напълно здрави и живееха в здравословен климат. Само осъдените на ограничени срокове хранеха някаква надежда да излязат един ден на свобода, докато доживотните — готови на всякакви рискове — бяха много опасни. Всички бяха забъркани в спекулата — и каторжници, и надзиратели. Трудно беше да се проумее тази бъркотия. Съпругите на надзирателите търсеха млади каторжници, за да ги използват за домашна прислуга, а много често и за любовници. Наричаха ги „семейни момчета“. Някои работеха като градинари, други като готвачи. Точно тази категория осъдени служеше за свръзка между лагера и къщите на нашите пазители. Останалите каторжници не гледаха с лошо око на „семейните момчета“, тъй като благодарение на тях можеха да търгуват с всичко. Все пак не ги приемаха като равни. Нито един истински член на престъпния свят не беше готов да падне дотам, че да върши подобна работа. Нито да служи като ключар, нито да помага в надзирателския стол. Напротив, особено скъпо се заплащаха онези места, които ти позволяваха да стоиш далеч от копоите: миячи на клозети, метачи, биволари, санитари, градинари в рамките на колонията, касапи, хлебари, лодкари, пощенски раздавачи, пазачи на фара. Всички подобни служби бяха заети от истински престъпници. Закоравелият никога няма да се хване в групите за поддържане на подпорните стени, пътищата, стълбищата, за засаждане на кокосови орехи. С други думи, няма да работи на слънце, под погледа на копоите. Работеше се от седем сутринта до обед и после от два до шест. Такава бе накратко атмосферата сред тази тълпа от различни хора, които живееха заедно — затворници и надзиратели. Бяхме като в малко село — всичко се знаеше, всичко се обсъждаше, всеки наблюдаваше останалите и беше наблюдаван.