Анри Шариер - Пеперудата

Затова, когато излезеш навън и отидеш на някой остров — независимо кой, отсега нататък не се съгласявай на никакъв компромис с тази раса. Стоим от двете страни на ясно очертана барикада. При тях е малодушието, бездушната педантична власт, интуитивният садизъм, безмозъчната изпълнителност. При нас са се наредили хората като мен, които без съмнение са извършвали престъпления, но у които страданието е породило несравними качества: жалост, доброта, самопожертвователност, благородство, смелост.

Искрено казано, предпочитам да съм каторжник, отколкото надзирател.

Само двадесет дни още. Наистина се чувствам слаб. Забелязах, че винаги ми дават от по-дребните парчета хляб. Кой би могъл да падне дотам, че да подбира къшея ми? От няколко дни насам супата ми се състои от топла водичка и кокал с малко месо или кожа. Боя се да не се разболея. Това се е превърнало във фиксидея. Толкова съм слаб, че мога без никакви усилия да мечтая за каквото и да е. Дълбоката умора, придружена с тежка депресия, започна сериозно да ме тревожи. Опитвах се да им се противопоставя и успявах криво-ляво да отхвърля едно след друго двадесет и четирите часа на всеки пореден ден. Някой подраска на вратата ми. Бързо издърпах бележката. Беше с фосфоресциращо мастило — от Дега и Галяни. Прочетох: „Прати ни поне две думи. Тревожим се за здравето ти. Остават деветнадесет дни. Смелост — Луи, Иняс.“

Бяха приложили парченце бял лист и малко графитче. Написах: „Справям се, много съм слаб. Благодаря — Папи.“

Щом чух метлата отново пред вратата си, изпратих бележката. Тези няколко думи без цигари и без кокосов орех струваха за мен повече от всички лакомства. Проявата на това толкова прекрасно и дълготрайно приятелство ми даде силата, от която се нуждаех. Навън знаеха как съм и ако се разболеех, приятелите ми сигурно щяха да накарат доктора да ме лекува, както подобава. Бяха прави — след деветнадесет дни щях да пресека финалната линия на изтощителното си надбягване срещу смъртта и лудостта. Нямаше да се разболявам. От мен зависеше да огранича движенията си до минимум, за да не губя невъзстановими калории. Трябваше да се откажа от двата сутрешни и двата следобедни часа ходене. Това бе единственият начин да издържа. Затова лежах по цяла нощ, а останалите дванадесет часа прекарвах неподвижно седнал на каменната си пейка. От време на време се надигах и сгъвах по няколко пъти ръцете си, после сядах обратно. Още десет дни само.

Тъкмо се разхождах из Тринидад и се любувах на тъжните мелодии на хавайската китара, когато ужасен, нечовешки вик ме върна към действителността. Идваше от килията зад моята или някъде съвсем наблизо. Чух:

— Слез долу в моята дупка, мръснико. Не ти ли писна да ме наблюдаваш от високо? Губиш половината от спектакъла, защото тук е тъмно.

— Млъкнете, ще си навлечете тежко наказание! — изсъска му копоят.

— Ха-ха! Не ме разсмивай, глупако! Как може да се изнамери по-тежко наказание от мълчанието? Накажи ме, както искаш, пребий ме, ако това ти харесва, мръсен убиецо, но никога няма да измислиш нещо по-страшно от тишината, в която ме караш да живея. Не, не, не! Не искам, не мога повече да мълча! Още преди три години трябваше да ти кресна: пукни, мръснико! А бях толкова глупав, че чаках тридесет и шест месеца, преди да ти покажа колко не ми пука от наказанията ви! Да ти кажа колко си ми противен — ти и твоите другарчета, гадни копои такива!

Няколко мига по-късно вратата му се отвори и чух:

— Не, не така! Сложете му я наопаки — по-сигурно е!

А нещастникът изкрещя:

— Надявай ми я, както искаш, мръсната ти усмирителна риза, гадино! И наопаки, ако щеш! Стегни я да ме задуши, хайде, опри се на коляно, за да я вържеш по-здраво. Тя няма да ми попречи да ти кажа, че си лайно и че никога няма да станеш нещо по-добро от купчина нечистотии!

Сигурно му запушиха устата, защото не чух нищо повече. Вратата се затвори отново. Сцената сигурно развълнува младичкия надзирател, защото малко по-късно той се спря над килията ми и подхвърли:

— Този сигурно е полудял.

— Смятате ли? Все пак всичко, което каза, звучеше съвсем разумно.

Копоят остана поразен и процеди на тръгване:

— Ами последвайте примера му!

Инцидентът ме беше откъснал от острова на готините хора, от цигулките, от живописните кътчета на Порт оф Спейн, за да ме върне в тъжната реалност на изолатора.

Още десет дни — значи двеста и четиридесет часа мъчение.

Тактиката на пълната неподвижност донесе своите плодове. Дните минаваха по-леко, сигурно и благодарение на бележката от моите приятели. Чувствах се по-силен, може би защото непрекъснато правех следното мислено сравнение — само двеста и четиридесет часа ме делят от освобождаването ми от изолатора, слаб съм, но съзнанието ми е незасегнато, организмът ми ще започне отново да функционира нормално, стига само да получи повече гориво. Докато там, зад мен, на два метра зад стената, един нещастник навлиза в първата фаза на лудостта, и то може би през най-опасната врата — тази на отприщеното насилие. Няма да живее още дълго, защото бунтът му ще им даде възможност да го налагат до насита с изтънчените си, обмислени наказания, за да могат да го убият възможно най-научно. Упреквах се, че се чувствам по-силен, защото другият е паднал победен. Питах се, дали и аз не съм като онези егоисти, които се гушат на топло в кожусите си, добре облечени и обути през зимата, и наблюдават как покрай тях минават работниците, премръзнали от студ, зле облечени, с посинели от утринния мраз ръце. И като гледат как тълпата тича, за да хване първото метро или първия автобус, онези с кожусите се чувстват още по-затоплени и по-щастливи в топлите си дрехи. Много често нещата от живота зависят от сравненията, на които ги подлагаш. Наистина, аз съм осъден на десет години, но пък Папийон получи доживот. Да, вярно, аз съм доживот, но пък съм на двадесет и осем години, докато онзи там има да лежи петнадесет, но е на петдесет.