Анри Шариер - Пеперудата

Едно, две, три, четири, пет… и бавно течащите часове укротяват чрез умората моя безмълвен бунт.

Още десет дни и ще преполовя наказанието си в изолатора. Това е наистина хубава дата и си заслужава да я отбележа, защото, като изключим силния грип, може да се каже, че съм в добро здраве. Не само не съм полудял, но и засега няма подобна опасност. Убеден съм, дори ще кажа сто на сто убеден, че ще се измъкна жив и с акъла си в края на годината, която започва да тече от днес.

Събудиха ме нечии приглушени гласове. Чух:

— Тоя съвсем е вкочанясал, мосю Дюран. Как така не сте го забелязали досега?

— Не знам, шефе. Обесил се е откъм пътеката и затова много пъти съм минавал, без да го забележа.

— Не че има някакво значение, но все пак е някак нелогично, дето не сте го видели досега.

Съседът отляво се е самоубил, доколкото разбирам. Отнесоха го. Вратата се затвори зад тях. Регламентът беше стриктно спазен, тъй като вратата бе отворена и затворена в присъствието на „командването“ — самия началник на изолатора, чийто глас успях да позная. От десет седмици насам този беше петият ми съсед, който изчезваше така.

Настъпи денят на юбилея. В кофата намерих кутия кондензирано мляко „Нестле“. Беше лудост от страна на приятелите ми. Сигурно е струвало майка си и баща си, да не говорим за рисковете по пренасянето. Така че можах да прекарам ден на триумф над противника. Затова си обещах него ден да мина без видения. Останах си в изолатора. От идването ми тук бе изминала цяла година, а аз се чувствах готов да поема в бягство още утре, ако ми се представеше подобна възможност. Това беше голям успех и аз се гордеех с него.

Съвсем необичайно бе, че получих бележка от приятелите си с помощта на следобедния чистач: „Смелост. Остава ти още само една година. Знаем, че си здрав. При нас всичко е наред. Целуваме те. Луи и Иняс. Ако можеш, изпрати ни още сега няколко думи чрез същия човек, който ти предаде нашата бележка.“

Върху малкото листче хартия, прикрепено към бележката, аз написах: „Благодаря ви за всичко. Засега съм във форма и се надявам, че благодарение на вас ще се чувствам така и след една година. Можете ли да ми съобщите нещо за Клузио и Матюрет?“ И действително, чистачът се върна, подраска на вратата ми. Бързо подпъхнах листчето, което веднага изчезна. През целия ден и дори през част от нощта останах здраво стъпил на земята и в трезво съзнание — така, както си бях обещал неколкократно. Още една година и ще ме въдворят на някой от островите. На Роаял или на Сен Жозеф. Тогава до насита ще говоря, ще пуша и ще подготвям следващото си бягство.

На сутринта започнах да отброявам новите триста шестдесет и пет дни, които ми оставаха. Бях изпълнен с вяра в бъдещето си. Последвалите осем месеца оправдаха надеждите ми. Но на деветия стана провал. Нея сутрин преносителят на кокосовите орехи бил пипнат на местопрестъплението в момента, в който се опитвал да върне обратно в килията ми кофата с ореха и петте цигари в нея.

Инцидентът бе толкова значителен, че законът за мълчанието бе забравен за няколко минути. Ясно чувах ударите, които се сипеха по нещастника. После някой изкрещя като смъртно ранен. Прозорчето ми се отвори и един надзирател навря през него налятата си с кръв мутра:

— И на тебе няма да ти се размине!

— На твое разположение съм, подлецо! — креснах аз в отговор, побеснял от начина, по който се отнесоха към нещастното момче отвън.

Това се случи в седем часа. А едва в единадесет пристигна да ме търси цяла делегация, предвождана от втория комендант на изолатора. Отвориха вратата, която бяха заключили зад гърба ми преди двадесет месеца и която никой досега не бе отварял. Аз стоях в дъното на килията с канчето в ръка. Бях заел положение за защита, готов да раздавам колкото е възможно повече удари. По две причини: първо, за да не останат ненаказани юмруците на надзирателите, и, второ, за да ги накарам по-скоро да ме доведат до състояние на безсъзнание. Никой обаче не се нахвърли върху мен.

— Затворник, излезте.

— Ако смятате да ме биете, знайте, че ще се защитавам. Нямам намерение да излизам, за да ми се нахвърлите от всички страни. Тук се чувствам по-добре и първият, който ме докосне, горчиво ще съжалява за това.

— Няма да ви бият, Шариер.

— Кой ми го гарантира?

— Аз, втори комендант на изолатора.

— Може ли да ви се разчита?

— Не ме обиждайте, безсмислено е. Давам ви честната си дума, че никой няма да ви удари. Хайде, излезте.