Анри Шариер - Пеперудата

Лампите угаснаха и стана ясно, че слънцето е изгряло. Дневната светлина навлезе в полумрака на килията и прогони лепкавата тъмнина, която като мъгла обгръщаше всичко около мен. Прозвуча свирка. Койките заскърцаха и дори чух как съседът ми отдясно закача своята за зазиданата в стената халка. После съседът закашля и долових плясък на вода. Как ли се мие тук човек?

— Господин надзирател, как се мие тук човек?

— Затворник, прощавам ви, понеже сте нов и не знаете. Нямате право да заговаряте дежурния надзирател — рискувате да получите тежко наказание. За да се измиете, се наведете над кофата, хванете канчето с вода в едната ръка и се мийте с другата. Не сте ли развързали завивките си?

— Не.

— Вътре сигурно има и кърпа.

Ето ти на тебе! Нямаш право да заговаряш дежурния надзирател? По никакъв повод? А ако нещо нетърпимо те боли? Ако усещаш, че ще пукнеш? Ако имаш сърдечна криза, астма, апандисит? Нима е забранено да помолиш за помощ, дори ако животът ти зависи от това? Прекалено е! Не, това не може да е нормално. Значи е твърде лесно да нарушиш скандално правилата — достатъчно е, когато стигнеш до предела на силите си, нервите ти да не издържат. И да се развикаш, само и само за да чуеш гласове, някой да ти проговори, пък дори и да каже „Пукни, но замълчи“. По двадесет пъти на ден около двадесетина от двеста и петдесетте нещастници, които бяха затворени тук, се опитваха да предизвикат някаква караница, за да отпушат клапана на напрежението в мозъците си.

Човекът, който е измислил тези клетки за диви зверове, сигурно не е бил психиатър — един лекар никога не би могъл да падне толкова низко. Не е бил доктор и онзи, чиято рожба е правилникът. Но и двамата създатели на комплекса — архитектът, както и чиновникът, изпипали така внимателно най-дребните детайли от наказанието, сигурно са отблъскващи чудовища, лукави и изобретателни психолози, изпълнени със садистична омраза към подсъдимите.

Колкото и дълбоко да бяха закопани килиите на Централния затвор в Кайен, от тях можеше да се процеди, да стигне до общественото мнение ехото от изтезанията и лошото отношение към този или онзи осъден.

Доказателство за това бе, че когато там ми свалиха белезниците и железата от палците, по лицата на надзирателите се изписа истински страх — страх от евентуални неприятности, без съмнение.

Но тук, в изолатора на каторгата, където единствено служителите на управата имаха достъп, никой за нищо не се притесняваше — добре знаеха, че нищо не може да им се случи.

Трак, трак, трак, трак — прозорчетата се отварят едно по едно. Приближавам се към моето, рискувам да хвърля едно око, после подавам носа си и накрая цялата си глава в коридора. Отдясно и отляво по същия начин надничат редици от глави. Веднага разбрах, че още щом се отворят прозорчетата, всички се втурват да надзърнат навън. Съседът отдясно ме изгледа съвършено безизразно. Сигурно е затъпял от мастурбиране. Нещастникът беше блед, омазан, в идиотския му поглед нямаше никаква светлина. Този отляво обаче бързо пошушна: „Колко?“

— Две години.

— А аз четири. Една вече мина. Име?

— Папийон.

— Аз — Жорж, Жожо от Оверн. Къде те пипнаха?

— В Париж, а тебе?

Нямаше време за отговор — кафето и коматите хляб бяха вече на две килии от моята. Съседът ми отдръпна навътре глава и аз последвах примера му. Протегнах канчето си, напълниха го с кафе, после ми дадоха и комат хляб. Не се протегнах достатъчно бързо и прозорчето хлопна, преди да съм го взел в ръка — хлябът се изтърколи на земята. Само четвърт час по-късно пълната тишина отново се възцари. По всяка вероятност раздаваха храната едновременно и в двата коридора, иначе нямаше да свършат толкова бързо. За обед получихме супа с парче сварено месо. Вечерта — чиния леща. В продължение на следващите две години това меню щеше да се променя само вечер — леща, фасул, грах, нахут, боб и ориз с мас. На обед обаче си оставаше едно и също.

Всеки две седмици по същия начин си подавахме главите през прозорчето и един каторжник минаваше с добре наточена машинка за стрижене и ни обръсваше брадите.

Вече от три дни бях тук. Главно една мисъл ме тревожеше. Приятелите ми от Роаял бяха обещали да ми изпращат храна и тютюн. Досега не бях получил нищо и се питах как ли ще успеят да направят това малко чудо. Не бях особено изненадан, че нищо не е стигнало до мен. Пък и да се пуши тук, сигурно бе много опасно — така че тютюнът си оставаше лукс. Храната обаче ми бе жизненонеобходима, тъй като обедната супа си беше чиста водица с няколко стръкчета зеленина и парче варено месо, не по-голямо от сто грама. Вечер — също водниста каша, из която плуват няколко шушулки фасул или друг сушен зеленчук. Искрено казано, за мизерните порции бях склонен да обвинявам не толкова администрацията, колкото затворниците, натоварени да приготвят и да раздават храната. Защото имаше един дребен марсилец — той обикновено минаваше вечер, — който бъркаше с черпака до дъното на казана и винаги ми сипваше повече зеленчуци, отколкото вода. Останалите напротив — загребваха отгоре, като само леко поразбъркваха. И естествено сипваха вода, а не зеленчук. Това системно недохранване бе изключително опасно. Ако искаш да имаш силен дух, е нужно и физическо здраве.