Анри Шариер - Пеперудата

Както и да е, този вид посещения се превърнаха в нещо като развлечение, в средство да разнообразявам мислите си. Когато някоя гъсеница паднеше докато съм буден, хващах метличката и я изтезавах възможно най-дълго. Или пък се забавлявах, като я оставях да се скрие и няколко минути по-късно тръгвах да я търся.

Едно, две, три, четири, пет… Абсолютна тишина. Никой ли не хърка тук? Никой ли не кашля? Жегата е задушаваща. И то през нощта. Какво ли става денем? Осъден съм да съжителствам с гъсениците. Когато водата заливаше подземните килии на Санта Марта, с нея нахлуваха десетки стоножки — по-малки, но от същия тип като тези. Е, да, в Санта Марта имаше всекидневни наводнения, но за сметка на това можехме да говорим, да крещим, да слушаме песните и виковете на временно или напълно откачилите. Не беше като тук. Ако можех да избирам, щях да предпочета Санта Марта. Но, Папийон, това, което казваш, е пълна глупост. Според мнението на всички, човек може да изтрае там максимум шест месеца. Докато тук са дошли мнозина с присъди от по четири, пет, дори повече години. Добре де, едно е да те осъдят, друго е да изтърпиш наказанието. Колко ли се самоубиват? Не виждам как би могъл да се самоубие тук човек. Или пък защо, възможно е. Не е лесно, но нищо не пречи да опиташ. Правиш въже от панталона си, завързваш го за метлата, стъпваш върху койката и го прекарваш през решетките. Ако го вържеш плътно до пътеката на часовите, има шанс да не го забележат. Слагаш примката и скачаш веднага, щом часовият те подмине. Когато те види на връщане, вече ще си готов. Впрочем той и така и така не би хукнал презглава да отваря килията ти и да те спасява. Да отваря килията ли? Той няма право. Пише си го на вратата: „Отварянето на вратата без заповед от командването строго забранено“. Та не се притеснявай, който е решил да се самоубива, ще има достатъчно време на разположение, преди да го откачат от примката по „заповед от командването“.

Описвам всичко това, макар че сигурно не е вълнуващо и интересно за хората, които обичат напрежението и сблъсъците. Нека прескочат тези страници, ако им се струват отегчителни. Въпреки всичко смятам, че трябва колкото е възможно по-точно да ви разкажа за първите впечатления и първите мисли, които ме обзеха, докато се запознавах с килията, където току-що ме бяха погребали.

Ето че крачех доста отдавна. Долових някакъв шепот в нощта — часовите се сменяха. Предишният беше висок и кльощав, този сега е нисък и пълен. Влачеше краката си. Звукът се чуваше две килии преди и две след моята. Не беше така абсолютно безшумен като другаря си. Продължавах да крача. Колко ли беше часът? От утре щях да имам някакъв ориентир за времето. Благодарение на четирите отваряния на прозорчетата щях приблизително да знам колко е часът. А ако можех да науча кога застъпва първият пост и на колко време се сменят часовите, вече щях да разполагам с точни мерки — първа смяна, втора, трета…

Едно, две, три, четири, пет… Автоматично крачех в безкрайната си разходка и с помощта на умората в един момент лесно се потопих в спомените от миналото. Сигурно в противовес на тъмнината в килията изведнъж се видях облян от ярко слънце, седнал на плажа и заобиколен от моето племе. Лодката, с която Лали ходеше на лов, се люлее на двеста метра от мен върху море с несравним зелен цвят. Ровя из пясъка с крака. Зорайма ми носи голяма, опечена върху жаравата, риба, добре увита в бананово листо, за да не изстине. Започвам да се храня — с ръце, разбира се, а тя седи пред мен, кръстосала крака, и ме гледа. Приятно й е, като вижда колко лесно се отлепват от костите тлъстите парчета на месестата част. По лицето ми може да разбере колко съм доволен, че ми е поднесла такова чудесно ястие.

Вече не съм в килията. Дори не знам за съществуването на изолатора, Сен Жозеф или островите. Търкулвам се в пясъка и почиствам ръцете си, като ги търкам във фините като брашно песъчинки. После отивам към морето, за да изплакна устата си с прозрачната солена вода. Взимам вода в шепите си и си плискам лицето. Търкам врата си и изведнъж си давам сметка, че косата мие станала много дълга. Когато Лали се върне, ще я накарам да ме подстриже. Цялата тази нощ прекарах сред племето. Свалям набедреника на Зорайма и там, на пясъка под слънцето и милувките на вятъра я любя. Както всеки път и сега тя тихо простенва от наслада. Сигурно вятърът отнася любовната музика до слуха на Лали. Пък и Лали е твърде близо, не може да не вижда, че сме се вплели един в друг, ясно й е, че правим любов. Вярно, видяла ни е — лодката й се приближава към брега. Тя слиза и се усмихва. Докато идва към нас, разплита плитките си и прекарва пръсти през мокрите си коси, които ей сега ще изсушат слънцето и вятърът в този великолепен ден. Тръгвам към нея. Тя обвива кръста ми с дясната си ръка и ме побутва нагоре по плажа към колибата ни. По време на целия път не престава да ми показва със знаци: „И мен, и мен“. Влизаме, тя ме тласка към един хамак, постлан направо на пода, и в нейните обятия аз забравям за съществуването на света. Зорайма е много умна, тя няма да се прибере, преди да прецени, че любовната ни игра е приключила. Когато пристига, ние все още лежим голи на хамака, отпуснати в любовно изтощение. Сяда при нас и погалва сестра си по бузите, като й повтаря една дума — сигурно нещо от рода на „ненаситница“. После срамежливо ми нагласява набедреника, след това и този на Лали — жестовете й са пълни с чистота и нежност. Прекарах цялата нощ при гуахиросите. Не спах нито миг. Дори не си легнах, за да мога със затворени очи да виждам през клепачите си сцените на изживяното щастие. Крачейки безспир в състояние на хипноза и без никакво усилие на волята, аз се пренесох отново в онзи толкова красив ден, изживян преди близо шест месеца.