Анри Шариер - Пеперудата

Тъй като корабът приближаваше към Роаял откъм южната му страна, малкият Дяволски остров се скри от очите ни. От погледа, който бях успял да му хвърля, останах с впечатлението, че той представлява огромна скала, покрита с палми, и че на него няма значителни постройки. Няколко къщи на брега, боядисани в жълто, с кълчищни покриви. По-късно щях да науча, че това са домовете на депортираните по политически причини.

Навлязохме в пристанището на Роаял — добре защитено от огромен вълнолом, построен от каменни блокове. Дело, платено по всяка вероятност с живота на много каторжници, използвани като работници.

След три изсвирвания на корабната сирена „Танон“ хвърли котва на около двеста и петдесет метра от кея. Построеният от цимент и камъни кей бе много дълъг и издигнат на повече от три метра височина. Малко по-нататък, успоредно на него, се подреждаха няколко боядисани в бяло здания. С черни букви на стените им бе изписано: „Надзирателски пост“, „Лодкарска служба“, „Хлебарница“, „Пристанищна администрация“.

Виждахме каторжници, вперили очи в нашия кораб. Не носеха раирани дрехи, всички бяха облечени с панталони и нещо като блузони от бял плат. Тити Белота ми обясни, че на острова онези, които имали пари, си шиели дрехи по поръчка от брашнени чували с предварително изтрити надписи. Шивачите изработвали удобни, дори в известен смисъл елегантни облекла. Тук почти никой не носи каторжническа униформа, каза ми той.

Към „Танон“ се приближи лодка. На борда й се бяха изправили трима надзиратели с пушки — един отпред и двама отстрани, а зад тях шестима каторжници с бели панталони и голи от кръста нагоре гребяха с огромни весла. Бързо покриха разстоянието. Зад себе си влачеха голяма празна лодка, тип спасителна. Въоръжените надзиратели пристъпиха напред. Свалиха веригите от краката ни, но ни оставиха белезниците — така двама по двама заслизахме в лодката. Първо моята група, после осемте, които пътуваха отпред. Гребците се оттласнаха от кораба. После щяха да се върнат да вземат останалите. Стъпихме на кея, подредихме се пред административната сграда и зачакахме. Никой от нас не носеше багаж. Без да ги е еня за копоите, заточените разговаряха с нас на висок глас, спазвайки все пак една разумна дистанция от пет-шест метра. Няколко заточеници, които бяха пътували в моя конвой, приятелски ме поздравиха. Чезаре и Есари — двама корсикански бандити, с които се бях запознал в Сен Мартен, ми казаха, че работят на пристанището като лодкари. В този момент пристигна Шапар, онзи тип от аферата с марсилската борса, с когото дружахме, докато бяхме на свобода, и ми рече, без да се страхува от копоите:

— Хич да не ти пука, Папийон! Разчитай на приятелите си — в изолатора нищо няма да ти липсва. Колко ти лепнаха?

— Две години.

— Добре, две години минават бързо — ще се върнеш после при нас и ще видиш, че тук не е чак толкова лошо.

— Благодаря ти, Шапар. Как е Дега?

— Работи като писар, учудвам се, че още не е дошъл. Много ще съжалява, ако се разминете.

В този момент се появи Галяни. Тръгна право към мен, надзирателят се опита да го спре, но той въпреки това мина покрай него, като му рече:

— Хайде сега, не можете да ми попречите да целуна брат си, по дяволите!

И той наистина ме целуна и каза:

— Разчитай на мен. — После се отдръпна.

— С какво се занимаваш?

— Пощенски раздавач съм, вахмистър.

— И как е?

— Чувствам се спокоен.

Най-после всички бяха извозени до брега и се присъединиха към нас. Свалиха на всички белезниците. Тити Белота, Дьо Берак и още няколко непознати се отделиха в група. Един надзирател им заповяда: „Хайде, тръгвайте към лагера.“ Носеха вързопи с лични вещи. Всеки сложи торбата си на рамо и един по един поеха по пътеката, която явно водеше към вътрешността на острова.

Придружен от шестима надзиратели, пристигна и комендантът на острова. Направиха проверка. Всички бяхме налице. Нашият ескорт се оттегли.

— Къде е писарят? — запита комендантът.

— Пристига, господин началник.

Видях Дега да се приближава към нас — облечен целият в бяло, с истинско сако с копчета, той вървеше до един надзирател. И двамата носеха големи книги подръка. Започнаха да ни привикват поред и да попълват новите ни „етикети“. „Вие, затворник Еди-кой си, регистриран за превод под еди-кой си номер, получавате за изолатора входящ номер такъв и такъв.“

— Колко?

— Еди-колко си години.

Щом дойде моят ред, Дега ме разцелува. Комендантът се приближи.