Анри Шариер - Пеперудата

И с тези думи излязохме от кабинета.

Голямата порта на изолатора се отвори, за да минем. Придружавани от един-единствен надзирател, бавно поехме по пътя към лагера. Пред очите ни се разстилаше морето с бляскавите си отблясъци от сребристата пяна на вълните. Отсреща се издигаше покритият със зеленина Роаял с червените покривчета. Дяволският остров бе все така суров и див. Помолих надзирателя за разрешение да приседнем за няколко минути. Той се съгласи. Седнахме от двете страни на Клузио и без да усетим, се хванахме за ръце. Допирът ни развълнува и без да промълвим нито дума, се целунахме. Надзирателят се обади: „Хайде, момчета, трябва да вървим.“

И бавно, много бавно тръгнахме надолу към лагера. Влязохме в него по същия начин — ние с Матюрет вървяхме отпред и се държахме за ръце, а зад нас двама души носеха агонизиращия ни приятел.

Едва що прекрачихме в двора на лагера и се оказахме заобиколени от доброжелателното внимание на всички каторжници. Тук видях отново Лудия Пиеро, Жан Сарту, Колондини, Чисилия. Надзирателят ни изпрати и тримата в лазарета. Тръгнахме натам, съпровождани от двадесетина души. Само за няколко минути ние с Матюрет получихме дузина пакети с цигари и тютюн, горещо кафе и мляко, шоколад от чисто какао. Всеки искаше да ни подари по нещо. Клузио беше инжектиран с камфорово масло и адреналин заради сърцето. Един кльощав негър каза: „Санитар, дай му моите витамини, той има по-голяма нужда от тях.“ Тези прояви на солидарност към нас бяха наистина много вълнуващи.

— Искаш ли мангизи? Ще имам време да ти посъбера, преди да потеглите за Роаял — попита Пиер Бордолезеца.

— Не, много ти благодаря, но имам. Откъде знаеш, че заминаваме за Роаял?

— Писарят ни каза. И тримата сте за там. Дори мисля, че преди това ще отидете в болницата.

Санитарят беше планински корсикански бандит. Наричаше се Есари. По-късно имах възможност да го опозная добре. Някой път ще ви разкажа неговата история — много е интересна. Двата часа в лазарета минаха бързо. Добре хапнахме и пийнахме. Отдъхнали и доволни, поехме към Роаял. Клузио държеше очите си затворени почти през цялото време, освен когато се доближавах до него и слагах длан на челото му. Тогава се взираше в мен със замъгления си вече поглед и казваше:

— Приятелю Папи, ние сме истински приятели.

— Дори повече, ние сме като братя — отвръщах му аз.

До брега слязохме, придружавани все така от един-единствен надзирател. Двамата с Матюрет вървяхме до носилката на Клузио. На вратата на лагера всички каторжници се спряха, за да се сбогуват с нас и да ни пожелаят късмет. Благодарихме им. Лудия Пиеро ми окачи на врата торбичка с тютюн, даде ми цигари, шоколад и кутии с мляко „Нестле“. Матюрет също получи такава торбичка. Така и не разбра кой му я подаде. Само санитарят Фернандес и един надзирател дойдоха с нас до кея. Връчиха ни по един приемен талон за болницата на Роаял. Разбрах, че двамата санитари каторжници Есари и Фернандес са ни хоспитализирали, без изобщо да се допитват до доктора. Ето я и лодката. Шестима гребци, двама надзиратели, въоръжени с пушки в задната част и още един отпред на кормилото. Един от гребците беше Шапар, от аферата с марсилската борса. На добър час! Веслата се потопиха в морето и така, както гребеше, Шапар ме запита:

— Как си, Папи? Получаваше ли редовно кокосовия си орех?

— От четири месеца не съм получавал нищо.

— Знам, стана провал. Момчето обаче се държа добре. От всички заговорници познаваше само мен, но не ме издаде.

— Какво стана с него?

— Умря.

— Как така? От какво?

— Санитарят твърди, че по всяка вероятност са му пръснали черния дроб с ритници.

Слязохме на кея в Роаял — най-големия от трите острова. Според часовника над пекарната беше три. Следобедното слънце грееше твърде силно. Чувствах се замаян и ми беше много горещо. Единият от надзирателите поиска да изпратят двама носачи. Пристигнаха двама яки каторжници, облечени в безупречни бели дрехи, с гривни от черна кожа около китките си. Вдигнаха Клузио като перце, а ние с Матюрет тръгнахме след тях. Накрая вървеше един надзирател с документите ни в ръка.

Широкият повече от четири метра път бе постлан с камъчета. Изкачването се оказа трудно. Добре че носачите спираха от време на време и изчакваха да ги настигнем. Тогава сядах до носилката и леко погалвах с ръка челото и главата му. Всеки път той ми се усмихваше, отваряше очи и прошепваше: